Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Аз не знам! Интересува ме вашето мнение. Вие сте били там!

Това са фантазии! И клюки. Аз се върнах първа, защото не исках да чакам Симеон, докато си търси панталоните. Влязох в залата и шофьорът веднага ме покани на масата с комбайнерите. Тоя шофьор беше направо гениален. По-добро отмъщение не би могло да се измисли, макар че това не беше отмъщение, а шега. Може би малко грубичка, малко просташка, но шега.

Седнах с тях, огледах ги и изведнъж ми се стори, че сме деца и сме в детската градина. Седим си на столчетата, веселим се, забавляваме се и съвсем сме забравили, че едно наше другарче се е напишкало и понеже няма с какво да го преобуят, стои отвън наказано. Може би е смешно и глупаво, но точно това изпитах, като гледах тези вече не млади, мустакати и обгорели от слънцето на годините мъже. Лицата им бяха наивни и невинни, без никаква следа от обидата. Може би идеализирам, може всеки от тях да е крил нещо мръсничко в душата, но те бяха простили, с това бяха станали още повече хора и такива искам да ги помня.

Докато съм ги наблюдавала, изглежда, Симеонов е влязъл и някои от тях се изправиха. „Шефе — викнаха му. — Който се сърди, да пукне! Ела тука!“

Винаги съм мислила, че Симеон много се бои от смъртта. Но не мислех, че е толкова жалък! Той поседя малко на масата до камината, колкото за авторитет, взе празната бутилка и с наведена глава тръгна към нас. Подадоха му стол и той се отпусна на него. Видях, че бутилката му бе празна, и му налях една чаша ракия от тази, която си носеха комбайнерите. Погледнах го скритом и си помислих с какво Симеонов е заслужил тези ледени почести, с които Рафо преди време ни поднесе уискито. Има толкова много хора и достойни, и заслужили, които тихо си гледат работата. Времето минава покрай тях, те му отдават всичко свое и най-многото, което получават, е да носят знамената на някоя манифестация, защото са активисти и това им стига. Тарикатската порода на Симеонов по цял ден търчи из коридорите с писма и заповеди, прави актив и течение. Когато всички се убедят в тази активност, хората като него сядат на бюрото и чакат преместване нагоре. И накрая, без да са носили знамена, ги споменават в докладите. А на другарските вечери им сервират уискито под леден похлупак.

Оставих ги и се качих горе да видя Румяна. Когато влязох в стаята, чух как те долу пееха.

Румяна бе много разстроена от случилото се.

Мислеше си, че Симеонов едва ли не ще бъде линчуван. Накарах я да се ослуша и да чуе и неговия глас. Тя болезнено потърка челото си и ме помоли да я оставя сама. Слязох долу, седнах пак до Симеонов и запях заедно с мъжете. Като свърши песента, той ме попита какво става с Румяна. Казах му, че я боли глава. Той стана от масата и отиде при Рафаил.

Комбайнерите подхванаха нова песен. Шофьорът се въодушеви, прегърна ме приятелски през рамото и започнахме да се клатим прегърнати всички в такта на песента. След малко дойде и Рафо, седна на мястото на Симеонов и прегърна мене и съседа си. Рафо пееше твърде фалшиво, но от сърце. Усещах, че това му доставя удоволствие. Усмихнах му се и с очи го попитах къде е Симеон. Той ми показа с пръст към тавана и продължи да пее.

— Не смятате ли, че сте извършили предателство спрямо Румяна?

Но ние не бяхме на война!

Румяна Георгиева — 27-годишна, служителка в АПК:

Седяхме с Ана на задната седалка. Симеонов караше много бързо и аз се страхувах, защото Ана го гъделичкаше по врата и отвличаше вниманието му. Каза ми, че той е само едро добро куче, което иска да мине за вълк, и ако искам, мога да го погъделичкам, без да се страхувам, че ще ме ухапе.

Знаех, че Симеонов не би се възпротивил на това. Когато се срещахме по коридорите на управлението, той ми хвърляше такива погледи, че чак се изчервявах, а той се усмихваше. Много пъти ме е канил на кафе, но аз все намирах причини да му откажа. Не че се боях от него, просто се притеснявах и ми беше неудобно.

В колата непрекъснато поглеждаше към мен. Струваше ми се, че е доволен от присъствието ми. Същевременно в погледа му имаше лека насмешка.

Пътувахме двадесетина минути и в далечината се мярнаха червените керемиди на мотела. Хареса ми това, че бе построен сред овощна градина. Ябълките, крушите и сливите бяха стари и изкорубени, но по тях можеше да се видят плодове. Имах чувството, че отивам у приятели на село.

Симеонов направи много остър завой пред мотела и гумите изсвириха. Ана изпищя с престорена уплаха, но то си беше направо за страх.