Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Сградата бе от две части — едноетажна и двуетажна. В по-ниската се намираше механата, а в другата, изградена по-късно, с изкуствено потъмнели греди и ламперия, беше хотелът с десетина стаи. В градината имаше и бунгала, още небоядисани, докарани наскоро.

Симеонов изсвири продължително с клаксона и от вратата изскочи висок и слаб рус мъж, леко счупен в кръста. По-късно той ми каза, че това било професионално заболяване. По писъците и възклицанията на Ана разбрах, че това е барманът Рафо, за когото вече бях чувала толкова много хвалби. Той се усмихваше лъчезарно и се кланяше на Симеонов. Първото ми впечатление за него бе, че е противен. Ана се хвърли на врата му, той се залюля от тежестта и без малко щеше да падне. За миг двамата ми заприличаха на пияна танцуваща двойка. Рафаил се освободи внимателно от прегръдката на Ана и ни покани да влезем.

Вътре, в механата, беше хладно и миришеше на дърво и чубрица. В единия ъгъл имаше камина и Симеонов предложи да седнем до нея, защото това било неговото място.

Барманът Рафаил се извини, че е по домашному и след като ни настани около масата, отиде да се преоблече. Като го гледах как се отдалечава, ми се стори, че е леко пиян. После, когато разговаряхме, той каза, че това също е професионално заболяване. Много често му се виело свят от преумора и от тютюневия дим. Попитах го защо не си смени работата, а той ми отговори, че много искал, имал си някаква мечта, но засега не можел да я осъществи.

В колата Симеонов бе разговарял само с Ана. От време на време нахално поглеждаше коленете ми и няколко пъти ми се усмихна. Сякаш бе чакал да седнем на масата и да насочи цялото си внимание към мен. Естествено това ме ласкаеше, дори приех предложената цигара, макар че не пушех. Мисля, че съм слабохарактерна, и много често не мога да се противопоставя и на най-малкия натиск. А Симеонов направи всичко толкова естествено, без принуда, че аз машинално посегнах и си взех цигара. Когато я запалих, Ана беше много изненадана. Нейният поглед ме смути и се закашлях. Започнаха да говорят колко съм неопитна и зелена, че чак ми стана неудобно, и на няколко пъти посягах към пепелника, но не я угасих. Държах я в ръка и само я допирах до устните си.

Рафо се появи с бяло сако и черна папийонка. Носеше лъскав поднос с голям леден къс върху него. Когато сложи подноса на масата, видях и малко никелирано чукче с дълга дръжка. Рафо взе чукчето и го подаде на Симеонов.

„Специалитет за директори — каза тържествено. — Другарю Симеонов, имате думата!“

Симеонов взе чукчето и удари няколко пъти ледения къс. Ледът се пръсна, а отдолу лъсна кафява бутилка. Извиках от изненада, а Симеонов гръмогласно се изсмя. Ана възторжено ръкопляскаше. Само барманът остана равнодушен и гледаше върховете на добре поддържаните си нокти.

Симеонов взе бутилката и я отвори с резки движения на илюзионист. Наля чашите и пусна бучка лед в своята. Ана също си сложи няколко късчета и ме гледаше с недоумение. Кой знае как съм изглеждала? Бях все още смутена от фокуса с бутилката, от дълбокия смях на Симеонов, в който долавях и ирония, и заплаха едновременно, и попитах не е ли много рано. Всички се разсмяха, макар че не виждах нищо смешно във въпроса си. Рафаил разклати леда в чашата си и важно каза: „Ти не ни познаваш нас? Рано пиле, рано пее!“

„Ама и рано го колят!“ — допълни Симеонов. Взех чашата и намокрих устните си. Симеонов си наля още малко, изпи го наведнъж и стана. Каза, че трябва да отиде до тяхното село, съвсем наблизо.

Когато той замина, Рафо се извини и отиде да мие чашите, останали от снощи. Останахме сами и Ана започна да ми разказва за Симеонов. Присмиваше му се, имитираше го и накрая каза, че й е дошъл до гуша. Такъв разговор не ми беше много приятен, защото не обичам да се намесвам в чуждите работи. Все пак тя ми беше приятелка и трябваше да я разбирам. Попитах я защо не се раздели с него. Тя се замисли, отпи от чашата си и каза: „Ние никога не сме се събирали!“

Понякога съм я виждала как се свива в себе си, става мълчалива и замислена, но това са само мигове. Но макар и мигновено, тя страдаше силно и болезнено. Питала съм я много пъти защо е така и винаги ми е давала един и същ отговор: „Защото съм грозна!“

Ана се овладя веднага и започна да разказва някаква смешна история, случила се с баба й, когато била млада. Това беше нейният стил — от сериозното към ежедневното и смешното без преходи и никакво запъване. Това придаваше на характера й лековатост, да не кажа друго. Всъщност изглеждаше глупава, но не беше такава. Тя искаше да живее весело, безметежно и красиво и затова се държеше така, за да предотврати всички опити да се отнасят с нея сериозно, да я накарат да страда или тъгува.