Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Вие ли взехте панталона на Симеонов?

Аз, ами кой! Не съм от най-мирните, ама и до днес не мога да разбера защо я направих тая дивотия. Духни му под опашката, и толкоз! Шефът вика: „С вашето шофьорско племе и Сталин не можа да се оправи, та аз ли?“ Тебе Сталин ли те вози бе, шефе, викам му? Като сме толкоз загубено племе, що не си турите по един робот, то е модерно сега, хем няма да ви говори глупости, ами ще ви чете лекции, че и не пие на това отгоре? Като се обърне колата, все шофьорът виновен. Има една приказка, знаеш: „Яйце манджа ли е, шофьор човек ли е?“

— Защо ви хрумна да ги напълните със слама?

Че с какво да го напълня? С жито? Те, хората, го бяха прибрали и им беше дошло време да се почерпят по този случай. Ама оня им наприказва едни, че им преседна. Аз като страничен човек в началото не се намесих, но ако бях комбайнер, надали щях да устискам. Какво да ти разправям, те са хора без нерви. Кърът ги прави такива! Цял ден да обикаляш ти със скорост пет километра в час това безкрайно поле. Тая не е за припрени и кибритлии хора. Аз съм малко джаста-праста, от първа на четвърта и газ до тенекиите! Та исках да ти кажа де, че са много питомен народ това комбайнерите. Не са като шофьорското племе. Цял ден щъкат като мравки насам-натам. Е, че можеш ли да искаш такъв човек да скочи с накървавено око и да ти обърше два шамара! Та и те, седят си кротичко, отвяват зърното от плявата, и изведнъж: прас — балират те.

Седях отстрани, гледах ги и като че ли чувам тати да ми нашепва: „Ще ти ядат гащите бой, момче! Ще им остане само вътъкът! Не ставай на всяко гърне мерудия!“ Нашепва ми тате, а аз ги гледам и си викам: „Развали се на хората кефът, какъв ли майтап да им направя, че да ги развеселя.“

Оня си беше свършил вече речта, усети, че сгази лука, подви си опашката и излезе. Станах и аз и подир него. Още не бях решил какво ще правя, но не ми се гледаха оклюмани глави. Знаех си, че все нещо ще ми дойде на ума.

Побутна ме лек вятър и ме охлади. Уж беше нощ, а от небето идеше такава светлина, че ако си кокошка, не можеш заспа. Дълго гледах нагоре и сякаш нещо в главата ми взе да шуми. Надзъртам в бездънното небе и си мисля. Ние сме в друг свят, викам си. В нашия свят се жъне и вършее, яде и мре, а там, горе, е само движение без посока и студ. А ние тука се топлим, като претъркваме един о друг кавга и радост. Нашата работа е домашна работа. И кавгата ни е домашна, а на една радост се греят най-малко двама души.

Тъй се бях зазяпал в небето и си мислех разни работи, когато от езерото се чу женски смях. Чуваше се съвсем ясно, сякаш се смееше в ухото ми. Звънлив й лукав беше този смях. Погледнах нататък и видях оня и момичето му. Бяха съвсем голи, както майка ги е родила! Пляскаха из водата, загребваха я с шепи и се пръскаха един друг. Приближих се дебнешком и дълго ги гледах. Няма к’во да крия, че гледах само момичето. Аз съм женен и ми се е случвало вечер, като си легна в леглото, да гледам скришом как жена ми се съблича. През пердетата се провира светлина от улицата и я прави още по-хубава. Жена ми е малко дебелшка, но аз си я харесвам. Който пък не я харесва, няма вкус!

В спалнята, до тоалетката, имаме една фосфоресцираща балерина. Тя е с лепен крак, но е толкоз добре залепен, че не личи. Преди време идвало едно момче да иска моята, хързулнало се и блъснало балерината. Работата се развалила, че натопиха мен.

Тогава като гледах, това момиче ми заприлича на балерината. И то беше толкова хубаво и изпускаше светлина като нея. И все ми се струваше, че това не е жена, а нещо фосфорно такова, затова не изпитвах никакво желание, ами само една лекота. Хубаво момиче беше и реших да не го срамя.

Още когато ги видях да се къпят, ми дойде наум да им скрия дрехите. Но сега взех само панталона на главния и се върнах до мотела. Все още не знаех какво да ги правя тия гащи. Огледах ги, тръснах ги и се молех дано не падне нещо, че после да вземе да каже, че съм го окрал. Нямаше нищо, защото панталонът му беше модерен без джобове. Олекна ми.

Отново от езерото чух смеха на момичето. Секна внезапно, сякаш някой запуши устата й. И тогава ми се стори — тежко и учестено диша само небето с големите си звезди.

Прекосих пътя и влязох в стърнищата. И тогава тате пак започна да ми нашепва онова за гащите. Като си казах: разминаване няма, и ми дойде наум какво да правя. Върнах се до нисата, взех клещи и тел. У българина тел винаги се намира, защото без тел сме за мустака. Завързах отдолу крачолите и напълних гащите със слама. Отгоре също ги вързах хубаво. Взех ги под мишница и влязох в механата.