Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Казали сте на комбайнерите да ги удрят. Те направиха ли нещо?

Нищо не направиха, ами аз станах за смях. Когато ги сложих на стола, един от тях опипа с пръст изпъкналата задница. И като започнаха да се смеят…

— А как ще обясните, че панталоните отзад са били скъсани?

Нищо не мога да обясня! Не зная как е станала тая работа. Може да са били протъркани. След като се насмяха, аз ги изнесох навън. Облегнах ги до вратата, дано началникът ги намери. Да, ама той като малко дете се сърдеше и ги не щеше. Извадих им сламата, изтупах ги и станаха като нови. Като ги внесох вътре, отзад светеха — беше им останал само вътъкът.

Рудолфо — 50-годишен, дресьор на тигри:

Собствено, с животните се погаждам много добре. Между нас, така да се каже, съществуват дружески отношения. И заради това не разбирам защо се говори така безотговорно за тях. Казват например, че пантерата била коварна. Нищо подобно! Най-долна измама — при добро желание можете да се убедите сам! Необходимо е малко решителност, хладнокръвие и главно доброта, и тя се превръща в глезлива домашна котка. Е, вярно е, че се зъби и съска, но когато знаеш какво да правиш, можеш да я уловиш за опашката. Простете за откровеността, но това не мога да го кажа за една жена. Една жена никога няма да ти позволи такова нещо. Имам опит и затова го твърдя с такава сигурност. Онази въжеиграчка, която ми скрои този номер, се кълнеше във вечна любов, а заради нея щях да облажа животните…

Моята съдба напомня тази на Буратино. Чели ли сте книжката? Аз не съм я чел. Преди време идва един журналист да вземе интервю от мен. Много приличен човек! Та той ми разказа тая история. Много се смяхме, че прилича на моята. Тогава обаче аз не си продадох учебниците, а няколко криминални книжки. С парите вместо билет за куклен театър си купих билет за менажерията „Аризона“, която бе на турне в нашата околия. „Аризона“ бе нещо толкова магическо и невероятно, че децата я сънуваха по няколко нощи. Не че не бяхме виждали животни. По онова време даже и градското дете можеше да види всички домашни животни от мишката до коня. По заговезни можеше да се види маймуна или мечка, доведена от мечкари.

А „Аризона“! О, „Аризона“ беше нещо фантастично! Тя възбуждаше болезнено въображението и го тласкаше в неочаквани посоки.

Представете си три големи платна по метър и половина на два, върху които художникът е използвал само шестте основни цвята. В средата отровнозелен крокодил се бореше с нещо, което претендираше да бъде боа, а всъщност много напомняше обикновен пожарникарски маркуч, навит около зелен калъф за контрабас. Отгоре клюкарствува група папагали, съвсем незаинтересувани от битката. (Виж, папагалите бяха добре нарисувани.) Отляво препускат бедуини, прилични на призраци, яхнали нещо средно между куче и магаре, с две гърбици. Отдясно лежи царят на пустинята със своя харем. Край него недоволно се разхожда доста проскубан и рахитичен тигър, изглежда, за модел е бил използван някой стар, безпризорен котарак. А най-отгоре, чудно защо, независимо от никого и от нищо, пълзеше голям кафяв охлюв. Долу, вдясно от входа, закрит от протъркана, червена плюшена завеса, между буйна тропическа растителност и две весели маймуни, имаше малко гишенце. Над него с едри букви бе написано КАГГА така, че да не остане незабелязано дори и за чуждестранната публика.

Вътре „Аризона“ представляваше най-обикновена миризлива менажерия. Имаше един мелез, който минаваше за вълк и не искаше да се храни, когато му поднасяха кучешка храна, тоест хляб, натопен във вода. Смяташе се за кръвожаден вълк и искаше само месо. В малка клетка, поставена на маса в средата на палатката, съжителствуваха две проскубани млади лисици, които караха децата да изпитват недоверие от създадената в тях представа за Кума Лиса. Истинската, голямата атракция бе една стара, престара мечка. Собственикът на менажерията я бе купил наскоро. Крадена, купувана и прекупувана, тази мечка имаше интересна съдба. Беше влизала дори в няколко съдебни палати на различни околии в качеството на веществено доказателство. Тя беше гордостта на менажерията и казваха, че ако може да говори, би отворила адвокатска кантора. Беше много капризна и наистина се държеше като дебел провинциален адвокат. От време на време си спомняше за някогашната си дресура и започваше да прави като „старите баби“, държеше се като млад войник в гарнизонен отпуск и „даваше чест“.