Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Естествено аз останах в сянка, и славата, и парите бяха за собственика. За мен оставаше удоволствието да се наслаждавам на пирамидата. На моето творение, което в юношеските ми очи беше нещо величествено и грандиозно като Хеопсовата. Когато бяхме на турне в Египет, имах възможност да я видя. Трябва да ви кажа, че тя се руши, защото е направена от камък, а моята е вечна, защото е жива.

— Може ли да се смята в такъв случай, че магарето, кучето, котката и петелът са ваши роби, издигнали пирамидата?

Не! В никакъв случай. Това ще бъде във висша степен несправедливо, защото те са пирамидата, а аз робът! Човек робува на своите осъществими и неосъществими амбиции. Ако има сили и възможности, се освобождава, ако ли не, остава поробен цял живот!

— А как попаднахте при дивите животни? Убедихте се, че дресурата е една осъществима амбиция, и решихте да я следвате?

По неписаните закони на атракционите менажерията търси място, където се струпват най-много хора. Това са панаирите, сборове и прочее. Най-често обаче тя се прилепя към някой цирк и покрай него си изкарва прехраната. Така и ние се прилепихме до един цирк, покрай който много по-лесно уреждахме своите транспортни, снабдителни и финансови въпроси. И най-важното, бяхме там, където се струпват най-много хора.

Някога, когато още нямаше телевизия и вокално-инструментални групи, циркът беше особен притегателен център за градското население. Хората идваха да видят цирка и през деня, когато няма представление. Огромният купол, шаренията и шетнята около него създаваха у тях представата за неизпитани изживявания. Обикаляйки около цирка, те се подготвяха за вечерта, когато ще се срещнат с нещо неочаквано и интересно. Точно тези хора хващахме ние. Може би се изразявам грубо, защото не ги хващахме, а те сами напираха да влизат.

В един такъв ден край моите музиканти се завъртя нисък, дребен старец. Беше облечен в син костюм и носеше вишнева папийонка на капки. Косата му бе напълно побеляла, миришеше на парфюм и правеше впечатление на голям чистофайник. Той видя моя номер, който показвах на няколко зяпачи, приближи се до мен, лъчезарен и чистичък, и ме попита: „Ти ли направил това?“ Гласът му бе мек и приятен от долавящия се акцент. Отново си помислих, че ще имам разправия с властта заради бягството от къщи, и си признах. Той ме изгледа продължително от глава до пети. Бях доста едър за годините си и това, изглежда, му направи добро впечатление.

„А на цирк ходил? — попита той. — Не ходил? Тогава дойдеш!“

Старецът бръкна в джоба на сивия костюм, извади два билета и ми ги подаде. „Можеш дойдеш, когато иска!“ — усмихна се той и си замина.

През целия ден си мислех дали ще ме пуснат с тези билети. Преди въобще не си задавах такъв въпрос, защото ходех на цирк винаги без билет. Хората ме познаваха и ме пускаха. Така се случи, че на представленията на този цирк още не бях ходил, и реших да опитам с билетите. Мислех си, че този старец е самият директор на цирка.

Вечерта казах на Карабас-Барабас, че ще ходя на представление. Той се понамуси, защото трябваше да продава билети, а по му се искаше да си говори със своя мрачен приятел. Нагласих се като за празник и увиснах пред входа половин час преди представлението. Когато започнаха да пускат хората и наоколо взеха да се събират съмнителни хлапета, отново ме обзе съмнение. Откъде-накъде директорът ще раздава гратиси, и то на мене. Улових едно от хлапетата и го дръпнах настрана. Попитах го има ли билет, а то ме изгледа така, сякаш го питам има ли златен часовник. Дадох му един билет, момчето онемя от радост и се хвърли в навалицата. Видях как разпоредителят много недоверчиво разгледа билета от двете страни, скъса го и момчето влезе. Тогава, убеден, че няма никаква шашма, влязох и аз.

Номерата ми бяха твърде познати от други циркове и аз гледах разсеяно в очакване на животните. Когато работниците започнаха да поставят решетките, станах нетърпелив, дори попитах съседа лъвове или тигри ще има.

В светлината на прожекторите се появи конферансието и с траурен глас съобщи, че публиката се умолява да пази тишина и спокойствие. Това е стар номер от професията, но тогава аз не знаех нищо за нея и тази молба ме накара да настръхна.

Прожекторите угаснаха постепенно и оркестърът засвири някаква ориенталска мелодия. Видях как в тъмното покрай решетките се промъкваха дълги сенки. Музиката внезапно секна, барабанистът направи едно дълго тремоло и удари чинелата. Всички прожектори бликнаха с ярка светлина и в блестящия кръг на арената видях пет големи тигъра, а сред тях стареца, който ми даде билетите. Отначало не можах да го позная, защото бе облечен с брилянтени светлосиви шалвари, везан елек и чалма с дълго пауново перо. Това, че този човек е мой познат, че ми е дал билети за цирк, ми направи такова поразяващо впечатление, че през времетраенето на номера аз почти не погледнах към арената. Въртях се наляво-надясно, оглеждах хората предизвикателно, дано по нещо разберат, че този човек сред опасните тигри днес ми е дал два билета за цирк. Стигна се дотам, че човекът зад мен ми каза сърдито: „К’во се въртиш като калайджия бе!“ Бях готов веднага да му кажа защо се въртя и да му запуша устата с моето познанство, но номерът неочаквано свърши. Ръкоплясках толкова силно и с такъв размах, дано пак се усетят за онази работа с билетите, но никой не ми обърна внимание. А истината беше, че не бях видял нищо от желание да ме забележат, но пък ръкоплясках. И след това ми се е случвало — гледам, а не виждам, слушам, а не чувам и накрая ръкопляскам. По тоя начин човек се приобщава към това, което е станало.