Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Ще ви помоля да ми разкажете нещо и за вишневочервената куртка.

Ако позволите, само още две думи… Та така започна моята кариера на звероукротител. Сеньор Индржих Яничка вече остаряваше, имаше старческа болест, което, направо казано, означаваше, че се напикава, а тигрите много се дразнеха от това. Знаете ли какво ми каза години след това, на смъртното си легло. Каза ми: „Аз бил млад ветеринарен лекар. Веднъж извикали, направи инжекция на животно, но не казали какво. А животно било тигър. Три пъти напикавал, но направил инжекция. Тогава решил стане звероукротител. Но човек трябва първо укроти него си!“

Та сега за куртката! В нашия занаят ефектът е от много голямо значение. Собствено, не можеш да излезеш на манежа облечен като чиновник, с костюм и вратовръзка. Трябва нещо по̀ така. Отначало, докато чиракувах при Яничка и се опознавах с животните, и аз ходех с шалвари, елек и чалма. После смених животните с по-млади и тогава се роди идеята за нещо по-стегнато, по-представително. Уших си тая вишневочервена куртка с еполети и акселбанти — хубава стана, дори животните ме харесаха с нея. Но завидя ли ми някой, магия ли ми направиха — не знам. Имам обаче подозрения, че онази въжеиграчка я урочаса нещо тая куртка. Взе я една вечер уж да я оглади преди представлението и аз си стоях гол до кръста във фургона. Да дойде, да дойде — няма я. Идват вече да ме викат, решетките поставени и публиката свири и тропа с крака. Търсете, викам, куртката при Розалия, така се казваше тая въжеиграчка, а пък аз ще тичам да отворя клетките.

Чак пред завесата ми донесоха огладената куртка, облякох я набързо и излязох при животните. И изведнъж почувствувах как гърбът ми пламна, сякаш в него се набиват хиляди карфици. И сърби, сърби, не ти е работа. Понечих да се почеша, така, тайно с камшика, ама може ли тайно, то камшик два метра и личи! Започнах да се въртя насам-натам, почесвам се уж дискретно, ама животните започнаха да се дразнят, че се чеша, не ме слушат, че и публиката взе да се подсмива. Долу-горе мина представлението, цяла нощ не можах да мигна, а на следващото представление същото. Сърби ме цялото тяло, а не знам от какво е. Съблека ли куртката, не ме сърби, облека ли я, ставам като въшлив. Ходих на лекар — каза, че ми няма нищо. Изкарах няколко представления така, директорът ме подпитва как съм с нервите, колегите си шушукат и се подсмиват, направо да потънеш в земята. Остави това, ами и Султан взе да ми се зъби и да налита, Султан е тигър!

Седя си една вечер във фургона и влиза Замфирчо — много отракано момче. Заедно с братовчед си правеха захарен памук и понеже аз много го обичам, му поръчвам от време на време да ми носи, защото ме е срам да си купя. С тях двамата от време на време хвърляхме по едни карти. Дойде Замфирчо, донесе захарния памук, аз му го платих, а той не гледа мене, ами куртката, закачена на стената. Недей гледа там, викам му, ами сядай да ти гледам на карти. Тази вечер ще ти позная колко пари имаш в джоба. Извадих едно съвсем ново тесте и започнахме. Картите му вървят като на зло куче тоягите и за половин час ми прибра всичко. Гледам внимателно да не краде карти, да не прави шмекерии — няма такова нещо. Погледнал в куртката като в икона, не си гледа картите даже, но му върви.

„Ти карти ли играеш, или в стените гледаш“, ядосах се аз, станах и прибрах куртката в гардероба. Помислих си, че хем ми се присмива за куртката, хем червеното му е на късмет. Седнахме пак, но картата не се обръща. Прибра ми и последния лев, но аз не мирясвам. „Какво, викам, да слагам на масата?“ Мълчи и гледа към гардероба. „Кажи, викам, каквото кажеш, това слагам. Ей ми часовника, но пръстена не залагам — семейна реликва е.“

Мълчи онова момче, душата ми къса. Гледа гардероба, гледа мене, върти очи и нищо не казва. Накрая се престраши и продума: „Страх ме е да ти кажа, ама твоята куртка ми е мерак бе, бай Рудолфо!“

„Браво! — викам си наум. — Аз се чудя как да се отърва от нея, пък на него очите му мокри. Имаш я, казах, давай картите!“

Заинати се онова момче: „Аржан конте, казва, куртката на масата!“

Станах пак, отворих гардероба и я извадих. Правя се уж, че ми е много скъпа, че не ми се дава, оправям нежно еполетите, сякаш с любима жена се прощавам, а на Замфир сълзите му на очите. Има някакъв номер тука, мисля си. Хитро момче, за една куртка да се излъже, ама да видим. Хвърлих я на масата, че като се зарадва онова момче, запя даже. „На сватбата ми, вика, аз тебе като кум ще те даря!“