Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Защо тогава ти е говорила за някакъв военен човек?

Ама ти не загряваш ли? Че тя за куртката на бате Рудолфо е мислила, но и аз се сетих по-късно. По-военно нещо от тая куртка къде? Той като излезеше с нея на манежа, на фелдмаршал приличаше и затова на дъртия му легна на душата. Видяла жабата, че коват коня, и вдигнала крак? Питал ли си се някога защо мъжкото животно е по-шарено от женското. Или ако не е по-шарено, то я рога ще има извити, я опашката му ще е по-така или нещо друго. Знаех, че бабата, каква баба ми е тя, с десет години по-голяма от мене, си има това-онова със зоотехника. Той много се докарваше. Все едни полувоенни якета с много джобове носеше. Веднъж ми каза: „По-добре първи в село, отколкото последен в града!“ И вярно е, първи си беше и момичетата в селото много го харесваха. Но той на Диковата жена хвърли око, защото му беше по-наръки в овчарника. И накрая го наръгаха с ножицата.

Ей заради туй старият искаше тая куртка, на плашило да стане, ама да е по-шарен от другия. Той друго нямаше да вземе, освен дрехата от гърба на звероукротителя, защото беше овчар. Като я видя в цирка, примря, че на другия ден пак идва да гледа. Да ти кажа, като ги премислих тия неща, и ми стана жал за него.

Като му целунах ръка и ми взема „Сонито“, видя му се малко, че вика: „Айде, един цирк да черпиш! Разбрах, че тия, дето пускали, били твои хора.“ Да е само той, мога да го вкарам, а те се изтърсиха двама дърти и три малолетни. С такси дойдоха, че и такси на връщане плащах. Купих им билети, защото не може да се влезе гратис. Не става то така! Не мога да се излагам пред хората!

Като свърши представлението, ги черпих по една вафла с крем. Старият вика: „Замфирчо, няма ли тука някъде кръчма да пием по една бира, защото на нас вафла не ни прилича. Мъжката душа горчиво иска!“ Влязохме в една бирария наблизо, седнахме и поръчах, а той се подсмихва: „Има ли начин да нося такава червена дреха? Разбрах, че сте били дупе и гащи с дресьорина!“

Каква дреха, викам и си пия бирата. Гледам през витрината как Снежанка се гони с малките. На тях им викам джуджетата. Тича, извива се да не я хванат. Пия бирата, сякаш нея пия — хем ледена, а пък пари на гърлото, като че топено олово пия. Също кога се лее куршум — като капне оловото в паницата с водата, и цвърва. И у мене нещо като цвърти и пари, задушава ме, дъх не мога да си поема. Няма ли край, викам, това мое тегло, кога ще се отлее тоя куршум на душата ми. Да я дамгоса, да я изгори, та след туй да ми олекне!

Замечтах се, а той ме сбута за лакътя и повтаря: „Ей такава, като на оня, дето разиграва тигрите.“ Утрепа ме! Аз за какво си мисля, той накъде го изби. Казвам му като на човек, че няма начин на неговия гръб да стои такова нещо, а той ми вика: „Като няма, ела сега да си вземеш радиото!“ Започнах да се ядосвам, но още карам с мекия брус, дано да ме разбере. За какво ти е, викам, такава куртка? На парад пред овцете ли ще ходиш с нея? Питам го кротко, да не го обидя, а той ми отвръща, че дъщеря му не била за мене. Че аз като съм такъв-онакъв, казвам му, на човека дрехата от гърба ли да сваля? И десет дъщери да имаш, всичките да ми ги даваш, аз кражба пак няма да извърша!

Тъй от лаф на лаф се уловихме за гушите. Дойде и жена му и децата и дигнахме гюрултията. Кръчмарят ни скряска и ни изгони.

Аз стоя на една страна, те на друга, гледаме се на кръв. Погледна ли Снежанка, и се стопявам. По едно време им викам, хайде да вървим на колонката, да се обадим за такси!

Натоварихме се и се прибрахме в село. Платих на шофьора и седнах на двора. Всички се прибраха вътре, по едно време Снежанка отвори прозореца и чувам как старият вика: „Добро момче е Замфирчо, таман за тебе е, ама му е корава главата!“ Угаси лампата, прибра се в неговата стая. След десетина минути едно от малките иде и вика: „Бате, идвай да спиш при нас!“ „Кой те прати, питам го?“ „Кака ме прати, ама и тати каза.“

Влязох вътре и гледам един широк креват и от другия му край лежи Снежанка. През прозореца свети луната и косата й лъщи като бакърена жица. Не ща друго, викам си, само да я погаля, и пеш ще си отида.

Малкото обаче ме държи за ръката и не ми дава да заобиколя. Съблякох се и легнах. Правя се уж на заспал и прегръщам дечурлигата, протягам си ръката, дано стигна косата й, ама то много деца, три метра ръце да имаш, пак не можеш я стигна. Час ли мина, два ли, най-после напипах ръката й, защото и тя я беше протегнала. Бутнах я едва-едва, а сякаш ме удари триста и осемдесет волта ток. За повече нямаше чалъм. А си мръднал, и малките започват да шушукат и да се смеят. Като зайци спят, майка му стара!