Георги Ганев - Анатомия на плашилото

На другия ден възрастният мъж отново дойде, но вече се срещнахме като стари познати. Казваше се Индржих Яничка — чех, сеньор на цирковото изкуство. Със своя мек и приятен глас той каза, че искал да поговорим. Тръгнах след него и ние влязохме в цирка. На манежа някакво младо момиче галопираше в кръг, яхнало сив кон. Спряхме пред една ложа, в която седеше възрастен мъж с крака, вдигнати на парапета. Той с голямо отегчение следеше бягащия кон, лицето му се разкривяваше от гримаси, сякаш всеки момент може да му стане лошо. Човекът плесна с ръце, момичето го чу, подкара коня ходом и изчезна зад завесата.

„Това момче, за което говорил“ — каза Яничка и седна до човека в ложата. Двамата ме гледаха мълчаливо и изпитателно като членове на учителски съвет. Започнах да се изчервявам и под мишниците ми шурна пот.

„Това ли е кандидатът? — запита многозначително човекът, без да се разбере кого точно пита. — А къде са зверовете ти, а?“

Гледаше високо в купола на цирка и мачкаше с два пръста ухото си. Бях толкова притеснен, че не можах да разбера за какво ме пита. Сеньор Яничка стоеше мълчаливо, гледаше ме благо, но това не ми помогна кой знае колко.

„Къде са музикантите, пикльо? — каза човекът и замачка още по-яростно ухото си. — Ако са наблизо, доведи ги, защото нямам време да се занимавам с такива като тебе!“

Разбрах за какво става дума. Вече бях голямо момче и такива обидни думи, придружени с мачкане на ухо, ме караха да се червя. Изтичах през открехнатия за проветрение брезент и в пристъп на момчешка ярост си казах, че този човек няма да види моите животни. Но си спомних за благодушното лице на Яничка и омекнах. Разбрах, че старецът е казал за моята дресура, макар и още съвсем зелен, усетих несъзнателно, че в този момент се решава нещо важно, и реших да вкарам пирамидата в движение.

— Предполагам, че това е било твърде рисковано. Могли сте да се провалите още с първата си крачка в цирка.

Наистина беше така. Собствено, чувствувах се много оскърбен и исках на всяка цена да докажа, че на мен трябва да се гледа сериозно.

Взех няколко бучки захар, дадох една на Марко и сглобих пирамидата пред цирка. Държах друга бучка в ръка и вървях пред магарето. То душеше захарта, опитваше се да я извади от шепата ми и така стъпка по стъпка излязохме на манежа. Кучето и котката бяха спокойни, само петелът започна да перпели. Застанахме в центъра и аз, без да дишам, следях пирамидата. Когато животните се успокоиха и опасността от срутване премина, аз предизвикателно се загледах в директора. Той свали краката си от парапета, стана и се вторачи с невярващ поглед. Вече не мачкаше ухото си, ами започна да ръкопляска и да вика артистите. Събра се голяма, развълнувана група, която също започна да ръкопляска.

— Още с влизането в цирка аплодисменти от професионални артисти, това съвсем не е лошо. Но всъщност мене ме интересува вишневочервената куртка, с която са ви запомнили вашите почитатели. Е?

Да… куртката. Имайте търпение, моля! Преди това искам да ви кажа нещо за първото ми представление. Любопитно е и за него си заслужава да се разкаже.

Директорът продължи да ръкопляска, като доста често и доста високо викаше: „Ангажиман! Ангажиман!“ Уплаших се от тая дума, пирамидата се срина и аз понечих да избягам, но сеньор Яничка ме хвана за ръката. Така собствено бях ангажиран в цирка да изпълня номера си в качеството на асистент и под ръководството на сеньор Индржих Яничка. Приготовления почти нямаше, само трябваше да ми се намери някакъв костюм. Поради липса на друго трябваше да облека национална носия. Тя подсказа и режисурата. Щях да представлявам пастирче, което си пасе магарето. На една поставка трябваше да стои петелът, а кучето и котката щяха да пуснат на манежа. Моят номер бе непосредствено пред номера на сеньор Яничка и затова трябваше да го изпълня, докато се поставят решетките.

Вечерта, на представлението, сеньор Яничка се отказа от своето бляскаво начало, излезе на манежа и каза:

„Имам честта да представи мой млад колега.“

Оркестърът изсвири туш и според режисурата аз трябваше да изтичам на арената. Бузите ми горяха от срам и вълнение, краката ми трепереха и аз изтичах с устрема на пиян, който се опитва да запази равновесие, като тича. Чух сред публиката леко хихикане. Наведох се да се поклоня, както ме бяха научили, и калпакът, който ми беше голям, тупна на талаша. Гръмна смях. Вдигнах калпака, изтупах го и го сложих на главата си. На публиката това й се стори ужасно смешно. Погледнах към Яничка, но той отбегна погледа ми и на мене ми се доплака. В това време пуснаха Марко. Извадих от джоба си малка свирка и започнах да се преструвам, че свиря. Понеже не се чуваше нищо, някой от публиката, за да ми помогне, засвири с уста. Хората се заливаха от смях. Пуснаха котката и кучето и сякаш стана още по-смешно. Сглобих набързо пирамидата и брезентовият купол се изпълни с ръкопляскания. Гледах с блеснали очи публиката и за първи път изпитах оная болезнена сладост на признанието и славата. Имах чувството, че ми се завива свят. И как няма да ти се завие свят, когато си в центъра на манежа и толкова много хора ти ръкопляскат. Беше като красив сън. Яничка ме накара да се поклоня и ме отведе до вратата. Магарето, котката и кучето излязоха след мен. Зад решетките остана само петелът. Когато излязох от цирка, поех дълбоко свежия вечерен въздух, краката ми омекнаха и аз седнах на стъпалата на първия фургон. В този миг не бих могъл да кажа как се казвам.