Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Разделих номера на две части, за да не разбере собственикът на менажерията с какво се занимавам. През деня дресирах магарето и кучето, а вечер в палатката, където спях самичък — котката и петлето. Работата вървеше добре, защото бях много упорит и не оставях животните ни денем, ни нощем. Имах само лоши предчувствия около свързването на пирамидата. За щастие, когато се опитах да покажа котката върху гърба на кучето, всичко се размина без усложнения. Впоследствие направих една кожена възглавничка, която връзвах с две върви за гърба на кучето.

Докато се забавлявах така, погълнат изцяло от бъдещия си номер, бях забравил, че всеки момент основата на моята пирамида може да се превърне в храна на дивите животни от менажерия „Аризона“.

Един ден моят работодател доведе висок и сух, много мрачен човек. До кръста той приличаше на военен, защото носеше военни ботуши и избелял брич. Палтото му беше съвсем обикновено и овехтяло, но той го носеше преметнато през едното рамо като хусар. Влязоха в палатката и ме извикаха чак след половин час. Изтръпнах, понеже помислих, че човекът е представител на властта и мама ме търси да се прибера вкъщи.

Когато влязох в палатката, ме блъсна остра миризма на анасон. Човекът гледаше още по-мрачно, а собственикът на менажерията се чудеше как да му угоди. Изпратиха ме за още една бутилка. Когато изпиха и нея, човекът си отиде със същото мрачно лице, а собственикът ми каза, че го е пазарил да заколи магарето. Изпитах облекчение от това, че не съм търсен от властите, бях писал две писма на мама, но се разтревожих за съдбата на Марко. Ето ви случай, в който съдбата на един човек е свързана със съдбата на едно магаре, а не обратно…

— Смятате ли, че ако бяха заклали магарето, съдбата ви щеше да бъде насочена в друга посока?

Стопроцентово! Може би щях да стана всичко друго, но не и дресьор на животни. А считам, че в живота на човека има определени моменти, от които зависи съдбата му. Ние наричаме съдба това, което всъщност е право на избор.

— И как вие осъществихте това право?

Много просто! Избрах живота на магарето срещу месечното си възнаграждение. Може да се каже, макар че звучи доста претенциозно, аз откупих съдбата си срещу една месечна заплата или една магарешка кожа.

Животът е прост, обикновен и пълен, когато знаеш какво искаш. Аз поисках от собственика магарето. Отначало той започна да го усуква, но после се съгласи. Разбира се, намекнах му, че от това може да зависи бъдещето на „Аризона“, която в момента бе започнала да се възмогва с моята скромна помощ. Исках да кажа нещо друго, но този самотен човек се бе привързал силно към мен и се уплаши да не го напусна. Той беше твърде слабохарактерен. Между другото, никога не можах да науча името му или, по-точно, не бях сигурен кое е истинското му име. Търсеха го за неплатени данъци и издръжка и той имаше пълно основание да се крие. Сред съдържателите на стрелбища, силомери и прочее атракциони той беше известен като Карата. Аз му виках Карабас-Барабас.

На другата сутрин, след като бяха изпили две бутилки с непознатия, го натисна махмурлукът, ходеше с глава между дланите и питаше: „Какво да заколим? Аз съм дал дума на човека, че ще коли!“

Казах му, че ще се оправя с касапина, а през това време да отиде в бирарията. Карабас-Барабас неочаквано се успокои, щом чу за бирата. Отвори касичката с приходите от предната вечер и изчезна. Аз се залових да чистя менажерията и с тревога очаквах да се появи оня човек. Струваше ми се, че с него ще се оправя по-трудно. Той се беше пазарил, имаше си определена надница и бе в правото си да я поиска. Всички тревоги се оказаха напразни.

Когато мрачният човек се появи чак след четири дни, бе много сговорчив и срещу бутилка мастика се отказа да коли магарето. Двамата с Карабас-Барабас седнаха пред менажерията и започнаха да се черпят приятелски. Реших, че това е подходящ момент, и за първи път показах пирамидата си. Мрачният човек изненадващо се разсмя с дълбок, хъркащ смях и каза: „Без малко да убия един голям артист. А аз винаги съм уважавал артистите. Даже жена ми избяга с един от тях.“

Собственикът на „Аризона“ стоеше като втрещен под тропическата й сянка. След като изумлението му премина, той сграбчи главата ми с малките си потни ръце и дълго ме целува по челото, като ме наричаше „синко“. „Знаеш ли, синко, каза той, какво значи това за нашето заведение?“ Бях млад и неопитен и още не познавах тънките хватки на рекламата. Но след няколко дни се убедих, че тя е петдесет на сто от печалбата. Изкарахме нашите „Бременски градски музиканти“ пред менажерията и народът се струпа да гледа и да цъка с език. Карабас-Барабас стоеше пред тях и крещеше: „Елате да видите! Елате да видите! Това е нищо! Всичко е вътре!“