Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Цяла нощ на бургия се въртях, а на сутринта старият се ухилил, сякаш снощи не сме се карали, ми вика: „Замфирчо, суров рак ял ли си?“ Мълча си, чакам го да си каже интимната мисъл. А той: „Знаеш ли какъв става ракът, когато се яде?“ Червен, викам му. „Бравос, усетил си ме!“ — каза той и ме потупа по гърба.

— Значи още тогава си разбрал, че без куртката той няма да ти даде дъщеря си? А мислеше ли по какъв начин ще я вземеш?

Нищо такова не съм мислил, защото знаех, че тая работа не може да стане. Смятах да го изиграя, да поръчам на някой шивач да ушие подобна дреха. Откъде ще разбере дъртият! Той втори път я отиде на цирк, я не. А пък то взе, че стана много лесно.

Една вечер отидох във фургона на бате Рудолфо. Той много обичаше захарен памук и от време на време му носех. Нея вечер ме изпрати да занеса и на една негова позната — въжеиграчка. Беше много красива жена и той май искаше да се жени за нея, но нещо бяха се скарали. Занесох й захарния памук, тя го прие и се върнах. Бате Рудолфо се зарадва, че не ме е изгонила, беше в много добро настроение и след като си изяде памука, рече да хвърлим едни карти. Помислих, че докато играем, ще е сгодно да го попитам за куртката, така отдалече, къде са му я шили, може ли да се поръча още една.

Играли сме няколко пъти с него и братовчеда и знам, че прави шмекерии — мисли се за фокусник. Вади уж неразпечатани карти, кара ни ние да ги отваряме, пък те всичките белязани. И още на второ раздаване видях, че картите са от сой. Обаче и аз не съм вчерашен. Късмет извадих, че носех с мене едно тесте карти със същата шарка, и те белязани. Чаках само удобно време да ги пусна в играта. Понеже ми вървеше, още ги държах на коляното си под масата.

По едно време бате Рудолфо взе да се ядосва, стори му се, че куртката, която висеше на закачалката, му е на кутсуз, стана и я прибра в гардероба. Докато сменях моите карти, го попитах откъде я е взел. Каза, че му я били шили в Париж. Там имало много модни къщи, даже за циркови артисти специално ателие имало.

— Когато смени картите ли, започна да губиш?

Точно тъй, бате. Куртката даже спечелих! И след това да видиш какво нещо — със свои карти да играеш, и да губиш. Всичките ги познавам, ама при мене все лоша карта иде. Върна си каквото беше загубил, моето прибра, че и куртката, дето ми беше в ръцете и толкова треперах за нея, си взема. Щях да му река: „Душата ми вземи бе, бате Рудолфо, ама нея ми остави!“ Живота си в ръцете си държах и заради едни белязани карти го изтървах. Хубав човек излезе — даде ми я! Щом я взех, и веднага отидох при дъртия, същата вечер се жених за Снежанка, след две седмици направихме сватба с бяла рокля и осем музиканти и ей го, кажи, две години вече живеем.

Обаче животът не е „Лапаш нещо, гълташ нищо“: Не е той захарен памук. Трябва да знаеш ще преглътнеш ли, или ще се задавиш, кога речеш да лапнеш!

Дико Калайджиев — 55-годишен, бивш овцевъд, сега затворник:

На стари години, вместо да си паса овцете и да чакам пенсия, аз рендосвам наровете и в затворническа ширпотреба работя. И то за какво? Заради един калпав човек и едно червено палто!

Цял живот все някой ме командва, все началник отгоре на главата ми стои, ама сега ми дойде дюшеш! Строй се, преброй се, ела тук, върви там. С туй не мога да свикна, не обичам да ми казват какво да правя и затова съм тук!

Преди, когато карах овцете, държавна работа работя, ама аз съм си сайбия и началник, държах ножа и хляба. И не е идвало до команда, ами животът и работата тъй те прекарват. Казват ми толкова мляко — ей ви млякото, толкова и толкова агнета и вълна — ей ви агнетата и вълната. И с жената се разбирахме. Тя ми е втора, щото първата ми умря, по-млада е, ама три деца ми роди и много се слушахме. Тъй я карахме, но де да знае човек, че да си върже червен конец.

Пратиха един нов зоотехник — голобрадо, русо като прасе, ама наперено. Баща му кога го е правил, за началник ще да е мислил. Не знае на овцата къде й е вимето, на бай си Дико ще обяснява! И нагласено, натъкмено, като че ли не в кошара влиза, ами на обмяна на опит ще ходи, та младите булки като го видят, да си загубят акъла. Туй как да е — търпява се!

Още първия ден се посрещнахме. Като дойде на кошарата и вика: „Много е мръсно, ако досега така сте я карали, нататък нов лист ще обръщаме. С език искам да е облизано, чистота и хигиена като в аптека!“

Две години подред съм първенец, ред и чистота като у дома съм поддържал. Байраче и грамота ми дадоха. Стоях, мълчах и накрая не се стърпях и му рекох: „Що не клекнеш да ми покажеш как става тая работа с езика де? Че аз съм прост човек, от приказка не разбирам, трябва да ми се покаже!“