Георги Ганев - Анатомия на плашилото

В малката зала настъпи такава тишина, в която чувах как пука ледът в чашите. Погледнах към комбайнерите и видях как няколко от тях почти едновременно и с резки движения свалиха вратовръзките си.

Ана стоеше напрегната и с присвити очи наблюдаваше разигралата се сцена. Тя много точно прецени всичко и когато Симеонов беше вече седнал на масата при нас, го подхвана за ръката и му прошепна нещо, което го накара да й се подчини. Двамата излязоха навън.

„Отиде, та се не видя! — въздъхна Рафо. — Развали се веселбата и ще има чупливост. А после — Рафаиле, плащай чаши!“

Шофьорът пръв наруши мълчанието. Опита се да превърне всичко в шега, но някой му извика: „Затвори ги тия уста бе!“ Веднага след това се чу удар върху масата и за да се сбъдне прорицанието на Рафо, прозвъня счупена чаша. „На хубаво е, на хубаво е!“ — извика шофьорът.

Погледнах към масата на комбайнерите и видях един млад човек, който бе вдигнал ръка и се канеше да нанесе нов удар. Съседът му, мустакат мъж с прошарена коса, хвана ръката му и бавно я положи на масата. В това движение не долових никакво усилие, макар че съзнавах каква енергия се бори в двете ръце. Лицето на младия бе почервеняло и като се задъхваше от гняв, извика: „Защо ни обиди той, а, другари? Под сянката ли лежахме за тия пари?“

Човекът до него поглади мустаците си и със същите спокойни движения наля чашата и му я подаде. Рафо наблюдаваше всичко това много внимателно, стана от масата, погледна ме съучастнически и каза: „Без музика няма да се мине!“

Била съм, изглежда, доста изплашена и пребледняла, защото шофьорът дойде при мене и ласкаво ми каза: „Оправи боята и се не бой! Аз ще уредя работата.“ Погледнах го учудена, а той ми смигна и излезе навън. След малко се върна Рафо. Беше пуснал касетофона и почукваше с пръсти по масата. „Лошо се получи — каза той. — Но ще видиш, че ще завърши добре. Това го знам от практика. Много пъти е почвало весело, а е свършвало зле. Пък и тези хора, като ги гледам, са кротки и добри. Биваше да му отупат пепела!“

Малко по-късно в механата влетя шофьорът. Под мишницата си стискаше панталона на Симеонов, напълнен с нещо и завързан за крачолите и на колана с тел. Сложи го на стола със задницата нагоре. „Ето го! — каза. — Разпасвайте коланите!“

— Какво се случи после? Комбайнерите извършиха ли това символично наказание? Искам да кажа, биха ли панталона?

Не знам! Не вярвам! Рафо разказваше, че видял шофьора отвън да бие панталона с някаква пръчка. Но това е, това…

След като той внесе панталона, аз изпитах някакъв ужас, макар че всичко това е направо смешно. Изтичах навън и веднага се прибрах в стаята. Тръшнах вратата след себе си и се хвърлих на леглото. Струваше ми се, че онова малко никелирано чукче чука в слепоочията ми. Главата ме болеше, ужасно ми се виеше свят. Такова главоболие не бях изпитвала, макар че съм навикнала да ме боли глава.

По някое време дойде Ана и светна лампата. Приближи се и седна на леглото до мен. „Укоряваш ли ме!“ — попита тя. Въпросът й беше много неочакван и аз не й отговорих нищо. Тя протегна ръка и ме погали по главата. Беше по-малка от мен, но почувствувах нещо майчинско в тази ласка. Разплаках се и през сълзи я попитах за какво трябва да я укорявам. За това, че те боли глава — каза тя и отново ме погали по главата. Изпитвах облекчение от докосването на ръката й. Същевременно нейното присъствие ме караше да страдам необяснимо. Тя разбра това, стана, изгаси лампата и преди да излезе, каза да заключа вратата. Но главата ме болеше все още много силно и аз не можах да намеря сили да стана.

В полунощ Симеонов влезе в стаята. Беше тъмно, но аз го усетих. Носеше чаша вода и аспирин…

Бончо Николов — 28-годишен, шофьор в АПК:

За какво беше туй гласене и туй тъкмене. Можех спокойно да си пална колата, да си свърша работата, и толкоз. А пък аз и нова вратовръзка си купих. Десет лева и отгоре дадох за нея. Дойде комшията да ми я връзва и вика: „Ще го удряш на живот, а?“ Какъв живот бе, аз пишман станах, дето съм се родил. И моята, и тя само туй чака! „Не ти е, вика, чист косъмът!“ Пък аз какво, отидох да разваля на хората веселбата. От връзката е всичкото — сложих си връзка, взех да го давам тежко и да правя тарикатлъци.

Ама да знаеш, от оня хич не ми пука! К’во си мисли той бе, че е хванал господа за брадата. Чантаджии много, ама шофьорите сме кът. Щото всичко тича да се учи, ама да въртят геврека по десет часа на ден и да стоят край софрите като вързано куче, могат само Бончовците. И газката им карам, че и нисата, пък като дойде епек, и бордовака карам. Всички дупки ги изпушва Бончо! Той бил главен специалист на АПК-то. Голяма работа. Аз пък съм главен шофьор. Един ден като ме няма, и се разбира кой е главният!