Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Изведнъж се разпищях на умряло, сякаш на собственото си погребение. Синко, синко, затуй ли беше толкоз кахърен, защо не ме попита? Че аз душата си ще дам за тебе, а ти ме обра по право пладне! Какво ще разправям сега на Стоян, като донесе лекарството. С какво ще му платя? Той ще разбере, не е прост човекът! Боже, къде да се скрия, къде да се навра, та да не ме намерят!

Защурах се като подивяла, усетих, че ще падна в несвяст…

… Пред очите ми блесна голяма, зелена ливада. Уж зеленото успокоява, а пък ме присви болка в очите. Кога ги отворих, видях на поляната безкрайна редица от бели месали, прешарени с червена нишка. На всеки месал имаше отворени похлупци с шарена сол. В ръката ме припари комат прясна пита и аз хукнах да топя от похлупците. Тичах между редовете, топях сол, но не слагах троха в уста. Сякаш някой ми бе поръчал да топна отвсякъде, ама да не ям. Пък бях гладна, боже, бях изгладняла до примиране.

Изведнъж, на сто крачки от мен, се показа мъж ми Симеон. Беше потънал в земята до пояс и в ръка държеше шарена овчарска тояга. Симеон извика нещо, гласът му прокънтя усилен от ехото и хвърли тоягата. Тя изсвистя във въздуха, превъртя се няколко пъти и ме удари в краката. Паднах на земята, премалях и изохках, но не от болката. Заболя ме нагоре в гърдите, дето е сърцето, но повече от обидата, че мъж ми, който никога през живота не бе посягал, хвърли по мене.

„Защо ме препъна, Симеоне? — извиках аз. — Куче ли съм, че ме замеряш тъй. Къщата ти ли не пазя, гробът ли не ти подреждам, свещ ли не ти паля?“

Мъжът ми се изсмя и каза: „Изяде си ти солта, бабо, изяде я!“

Рекох да се изправя, ама ми се стори, че нямам крака. Хванах тоягата и си помогнах с нея. Като се изправих, видях на върха й вързана кърпата, в която си държа парите.

С какво ще платя на човека лекарствата? — попитах. — Как да му кажа, че Моню е взел парите? Че аз по-добре да умра! Да ме глътне черната земя! Ама и да не кажа на Стоян, той ще разбере! Не са прости хората. Винаги разбират, когато някой е направил лошо. Пък то, детето, какво толкова е сторило? Взело си някой левец да си купи бонбони. Пък и стъклени топчета да си купи! Че защо да не си купи? Само людските деца ли ще играят с топчета и ще ядат бонбони? Той не е ли дете? Без майка и баща расна горкото. Колко радост видя? То туй му е радостта на всяко дете — с топчета да си играе, с нещо лъскаво… Но аз с какво да платя лекарствата!

Мъжът ми Симеон се обади с гъгнив глас, гаче ли от земята:

„Със сол му плати, бабо! Като дойде довечера, дай му една шепа сол за лекарството.“

„Срам ме е, срам ме е, боже! Защо не се отвориш ма, земьо…“

Като извиках, че ме е срам, и дойдох на себе си. Главата ми беше опряна на студеното стъпало. Надигнах се без сили и се провлачих към мазата. Стори ми се, че Стоян чука на вратата и тръгнах да се крия. В ръка стисках възела. Паднала съм в несвяст и от падането ме болеше кръстът, ама кърпата не бях изпуснала.

С голяма мъка успях да се дотътря до няколко стари черги в единия ъгъл на мазата и седнах на тях. Облегнах глава на камъните и болката в сърцето и кръста се засили. Усетих как от краката нагоре полазва хлад. Уплаших се, че няма да сколасам, че мъртвилото ще ме превари, ще стисне ръката ми и побързах да избърша с възела очите си. Че какво ще кажат хората…?

Симеон Симеонов — 40-годишен, главен специалист в АПК:

Много се разду тая неприятна история. Писах, обяснения давах! Но с вас можем да си говорим по мъжки, защото истината не на всекиго можеш да я кажеш. Не ми пука какво са казали онези мехльовци, но все някой трябва да знае, че не съм толкова черен, колкото са ме представили. Отвлякох едно наказание заради тях, но аз пак съм си Симеонов, а те ще си останат мехльовци. То си е така: като се наяде въшката, и излиза на челото. Давай им три месеца по една шапка пари, направи им банкет и накрая ще отидат да те топят, че си се подиграл с работническата им чест? Чест ли? Честно ли е за една кампания да си натъпчеш джобовете, а после цяла зима да лежиш на тях? Че аз да не съм аристократ? Нали в България всички работим, всички сме работници: инженери, доктори, агрономи, чиновници… Всички работим, да! Ама те си мислят, че работа е само това да ореш, да сееш, да изливаш стомана, да копаеш въглища…

Е, вярно, работата им е тежка, на полето работиш, на полето спиш, ама направо ме е срам да кажа колко пари получават. Че аз в сравнение с тях съм просяк! А съм висшист!

— Употребихте два пъти думата „мехльовци“. Какво означава тя?