Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Когато влязохме в ресторанта, келнерът се втурна да ни посреща. Отвсякъде с любопитство ни гледаха хора. Смутих се, защото не можех да предположа колко голяма е популярността на Ташко. За мен, както казах, той беше един глупав спортист и затова вниманието към него ме подразни.

Седнахме на маса, специално подредена за нас. Оркестърът току-що бе спрял за почивка, но когато ни видяха да сядаме, музикантите взеха инструментите и един от тях каза по микрофона: „Тази вечер наш скъп гост е шампионът Бързаков. За него и неговата приятелка ще изпълним…“

Докато слушах музиката, крадешком поглеждах към Ташко и разбирах за пръв път, че той е звезда. Всеки човек изпитва стремеж към слава, а и аз не съм по-различна от другите. Впоследствие неговата светлина затъмни моите амбиции. Това ме правеше раздразнителна и злобна, което е съвсем естествено. Заради него аз пропилях своите възможности, може би сега щях да съм в София, имах златни шансове… Трябва да ви кажа, че аз имах големи амбиции — нещо в театъра, нещо в изкуството…

Вечерта Ташко се държа скромно, дори свенливо. Неговата сдържаност и ненатрапващо се внимание смекчиха леката неприязън, която изпитвах в началото. Желанието да стана център на онова внимание, което, отправено към него, докосваше и мен, ме накара сама да се хвърля в ръцете му. Когато излязохме навън и вече ги нямаше хората, които скришом ме поглеждаха, изпитах нужда това внимание да продължава до безкрайност. Тогава го накарах да ме заведе у тях.

След това известно време почти не се виждахме. Срещите ни бяха винаги случайни. Изпивахме по едно кафе, казвахме си обикновените неща за здравето, без да покажем, че между нас е съществувала близост. Мислех, че той нарочно иска да заличи този спомен, и озлобена го дразнех и обиждах, правех му всевъзможни номера, от които страдах само аз. Той продължаваше да бъде коректен и търпелив. По някакъв начин, може би не без съдействието на учителката Маринова, клюката за мене и Ташко достигна до моите родители. Тихо и спокойно, но категорично те ми заявиха, че е под тяхното достойнство дъщеря им да се занимава с някакъв спортист.

Няколко седмици преди да завърша гимназия, той замина на състезание в чужбина. Вестниците вдигнаха голям шум, телевизията и радиото излъчиха директни репортажи и по тоя повод аз попитах родителите си колко пъти в тяхна чест е изпълняван националният химн. След няколко дни той се завърна като победител, обади се по телефона и ме покани у тях.

Ташко ме посрещна много щастлив. Разказа за своите преживявания, за това, че непрекъснато мислел за мен, дори на старта изрекъл моето име. Изведнъж замълча, погледна ме тайнствено, извади една кутия и я постави на коленете ми. Когато отворих кутията, ахнах от изненада. Мисля, че всяка жена в такъв момент би изпитала оня прилив на нежност, който изпитах аз. Хвърлих се на врата му за първи и последен път, и започнах да то целувам. „Купих ти ги за бала!“ — прошепна той в ухото ми.

Разбира се, роклята, чантата и обувките бяха много хубави, но за сватба. С малки поправки, роклята бе направена да изглежда абитуриентска. Без излишна скромност, мога да кажа, че ако направих впечатление на бала, то го дължа на Ташко и неговия вкус.

— Често ли ви правеше подаръци?

Преди да се оженим, не. Тогава ми купуваше цветя и детски балони. Това всъщност бе доста странен навик. На всеки празник той ми подаряваше по няколко балона. Изпитвах срам от тези балони и още щом ги получех, ги пуках. Ташко обаче не се обиждаше. Напротив, забавляваше се много. След като се оженихме, неочаквано стана особено щедър. При всяко излизане в чужбина носеше подаръци единствено за мен.

— Това, което разказвате за вашите първи месеци, не предполага чувства, каквито сте изпитвали по-късно. Хиляди хора започват своя съвместен живот без особени емоции, без любов дори, но въпреки това впоследствие, ако не изпитват обич като Ромео и Жулиета, живеят чрез привързаността си и приятелството. Защо вие не успяхте да заживеете така?

Причините са много. В началото нищо не предполагаше такива усложнения. Наистина Ташко ме обгърна с много внимание, задоволяваше всичките ми желания и капризи. Въпреки това бях недоволна. Аз ви казах и преди, че си бях избрала друг път в живота. Съвместното ни съществуване непрекъснато ми подсказваше, че съм сбъркала пътя, че съм поела по някаква козя пътечка, която не води доникъде. Може би щях да се примиря, ако не бяха отвратителните навици на Ташко. В ежедневието той беше скромен и поносим, работлив и акуратен. Дори бих казала, че беше прекалено праволинеен, като кон с капаци. Сега знам, той беше просто скучен! Той много добре знаеше какво иска да постигне. Всичките му лоши привички бяха свързани с маниашките му амбиции в спорта. Никога не съм се интересувала какви постижения има, но от вестниците и хората знаех, че е много добър. Три-четири дена преди състезание той спазваше най-строг режим и което се разбира от само себе си, спеше отделно. Понякога се случваше такива състезания да има по три-четири в месец. Чувствувах се като вдовица на жив мъж. Това беше присъствие, което не дава нищо. Хабеше дни от нашия общ живот, които в края на краищата са преброени. Не искаше да разбере, че вече му е минало времето, че колкото да се напряга, не може да надбяга себе си. А той като че ли искаше точно това и си въобразяваше, че с разни шарлатанства може да го постигне. Човек като се втурне да се надбягва с вятъра, не става по-бърз, а по-вятърничав. Във всичко друго бе реалист, не можа само да разбере, че никой не е успял да излъже времето.