Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Когато ме видя, тичащ, запотен, с протегнати към него ръце, лицето му се сгърчи от страх и той побягна. В миг с горчивина разбрах, че вече не ми е нужен човекът, а неговият часовник. И вместо да му извикам: „Спри, човече! Кажи ми колко е часът!“, аз изкрещях: „Часовникът!“ Страхувах се, че излишно ще загубя сили и няма да мога да го настигна.

Докато бягах, се опитвах да пресмятам секундите, изминали от мига, когато пресякох финалната линия на четиридесет и втория километър. Имах достатъчно добре изработени навици и можех да пресмятам с голяма точност.

Когато му извиках отново, той захвърли торбата и аз се препънах в нея. Не усетих болка, макар да се ударих лошо. Изпитвах гняв от това, че бяга от мен. Защо? Звяр ли съм някакъв, чумав ли съм…? Същевременно ме обземаше отчаяние, че ще успее да избяга. Събрах въздух и извиках отново. Човекът пред мен трепна като подсечен и се строполи на земята. Падането бе съвсем неочаквано, бягаше твърде енергично, а една дума го събори и аз връхлетях върху него. Затискайки го, запъхтян и без сили, сграбчих ръката му и погледнах часовника…

Вълнение притисна гърдите ми и аз с невъобразимо усилие успях да извикам: Абе, хора! Какво направих аз!… Ами, че аз… Победих!

Поисках да се извиня, че така грубо се хвърлих отгоре му, но почувствувах, че нямам сили да говоря. Стори ми се, че в очите ми се блъсна дълга, черна, финална лента.

Красимира Пеева-Бързакова — 25-годишна, продавачка в магазин за вълнен текстил:

— При изискваната от вас откровеност не бих могла да се придържам към правилото „За мъртвия добро или нищо!“ Ето, сега съм вдовица, за пред хората съм облечена в черно, някои мои приятелки виждат в това дори известен шик, но мога да ви уверя, че не изпитвам скръб. В началото изпитах нещо, но то бе повече чувство за самота. Дори на погребението, при толкова речи и хвалебствени думи, не изпитах нито „тежката загуба“, нито „вечната скръб“. А имаше хора, които макар и да не бяха близки на покойника, плачеха със съвсем истински сълзи. И това е едно от нещата, което не мога да простя на Ташко. Той направи така, че за него да жалят съвсем чужди хора, а аз, която му бях най-близка, не можех да заплача.

Може би си мислите, а и в мене има такова съмнение, че съм безчувствена, че имам някакъв нравствен недъг, че обикновените човешки вълнения са ми чужди. Предпоставки за такова нещо няма. Растях нормално, може би прекалено нормално в един розов свят, който ми създаваха моите близки. Разбирате, че след такава първоначална представа за живота, чувството, което изпитвам сега, е самосъжаление. Не че останах на произвола на съдбата, както се изразяват някои. Ташко ми остави добре обзаведен апартамент, кола и малка вила. В този смисъл аз съм напълно обезпечена и изпитвам дори признателност към него. Ако съжалявам за нещо, то е за друго — животът ми можеше да тръгне по друг път, да се развие по оня начин, за който си мечтаех в гимназията. Вместо това аз живеех в неговата сянка, без това да е нито удобно, нито полезно. След смъртта му започна да се прокрадва съмнението, че съм излъгана, че някой друг вместо мен е направлявал съдбата ми.

— От думите ви се подразбира, че не сте обичали покойника. Тогава защо се оженихте за него?

— Защо се женят хората?… Не знам, започнахме да се срещаме само за да направя мръсно на даскалката по физкултура. Тя ме подцени. Мислеше си, че съм най-неспособното момиче в гимназията, че с моята фигура едва ли ще предизвикам интереса на някой мъж. Затова избра мен да поднасям на Ташко по стадионите увяхналите й букети. Това беше донякъде поносимо наказание в сравнение с досадните й часове с топки и бухалки. Можете да си представите какво е било за едно момиче, което е избрало за свое поприще сферата на духа!

Една вечер, съвсем неочаквано, той ме покани на ресторант. И досега не мога да си обясня защо не изпитах онова момичешко колебание и предвзет свян, и веднага се съгласих.

Вечерта Ташко ме чакаше пред ресторанта със седем чудесни рози в ръка. Не бях очаквала такъв жест от човек като него и бях приятно изненадана. Беше облечен в хубав тъмносин костюм, с бяла риза и добре подбрана вратовръзка. Тогава той беше много по-млад, от него лъхаше енергия и решителност, качества, които тогава сигурно съм ценила твърде високо. Не мога да кажа, че беше красавец, но изглеждаше добре. Имаше подвижна спортна фигура, подстригваше косата си много късо, а сивите му очи бяха винаги готови да се усмихнат. Казвам очите, защото той никога не се усмихваше в истинския смисъл на думата, макар че не изглеждаше нито мрачен, нито прекалено сериозен. Неговото добро разположение или радост можеха да се видят само в очите му. Над всичко обаче беше неговата интелигентност. Той четеше оттук-оттам, не правеше никакви усилия да научи нещо, просто вдъхваше чрез въздуха и познанието, и културата. За тази му способност аз много му завиждах. Може би защото у мен съществуваше убеждението, че един спортист не може и не е необходимо да бъде много интелигентен.