Ъруин Шоу - Хляб по водите

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта, когато излязоха от водата, Странд леко потрепери и забеляза, че и Лесли трепереше, докато се бършеше с кърпата. Усмихнаха се един на друг.

— Чувствам се десет години по-млад — каза той.

— Какъв лукс — рече тя и изтръска морската вода от косата си, — да трепериш в такъв горещ ден.

Когато Странд слезе във всекидневната, като остави Лесли да се приготви за вечеря, Хейзън беше вече там с питие в ръката. Бе облечен с яркочервени панталони, риза с отворена яка и ленено сако. Беше им казал, че е поканил малко гости на вечеря, и Странд се облече старателно със сиви памучни панталони и син блейзър, които Лесли му бе изгладила носеше и вратовръзка.

— Ще пийнете ли с мен? — попита Хейзън и вдигна чашата си.

— Засега не, благодаря — отвърна Странд. — Чувствам се твърде добре, за да пия.

— Щастливец. Плуването наистина бе освежаващо. Океанът беше безобиден днес. Но невинаги е така. Миналото лято на този плаж се удави един човек. Кажете на децата да внимават. — Той отпи от чашата си. После внезапно добави: — Искам да ви помоля да ми простите за пиянската сцена последния път, когато бяхте тук.

— Вече съм я забравил — рече Странд.

— Сигурен съм, че не сте, Алън. — Хейзън го изгледа продължително. — Имах много тежък ден. Изключително тежък. Това няма да се повтори. — Той махна с ръка, все едно въпросът бе приключен и вечерта изличена. — Между другото, вчера следобед срещнах съвсем случайно Елинор. Тя спомена ли ви, че изпихме заедно по чашка?

Не. — Така значи, вкъщи нищо не пие, а навън си позволява от време на време по нещо подкрепително за вечерта. Нищо не каза.

Хейзън кимна.

— Явно я вълнуват по-важни неща. До кантората ми има едно барче, в което понякога се отбивам след работа да пийна нещо. Оказа се, че то е близко и до нейната служба. С нея беше един младеж. Някой си мистър Джанели. — Той помълча, сякаш да види какво впечатление е направило името на Странд.

Странд отвърна уклончиво:

— Виждал съм го само веднъж. И то за малко. Фактически у вас.

— А, да — рече Хейзън. — Каза ми, че къщата много му харесала. Бяха много мили и настояха да седна на тяхната маса. Докато пиехме, Елинор ми поразправя нещичко за себе си.

— На тази възраст — обади се Странд — това вероятно е главната тема в разговора на едно момиче.

Хейзън се усмихна.

— И на мъжа също — добави той. — Вие спомняте ли си за какво сте говорели най-много, когато сте били на двайсет и две години?

— Като че ли не. Беше толкова отдавна. Почти преди трийсет години. — Той се замисли и се помъчи да си спомни. Най-добрият му приятел тогава беше един младеж на име О’Мейли, негов съученик, който се смяташе за троцкист. Спомняше си, че той бе разочарован от Странд, защото според О’Мейли Странд се интересувал само от това как да си пробие път и покорно да се нагоди към онова, което О’Мейли наричаше „системата“. За О’Мейли „системата“ представляваше огромна измама, предадени идеали, пожертвана победа. Маккарти вилнеещ и заплашващ Америка с фашизъм, с мръсния британски империализъм и похитяването на Ирландия. О’Мейли беше готов да се бие на всички фронтове и търсеше барикади, които да защищава. Стара история. Минало и забравено. Странд се питаше какво ли е станало с О’Мейли и дали е успял да си намери подходяща барикада. — Струва ми се, че тогава много говорехме за политика.

Хейзън кимна.

— Това се казва тема за разговор. Служили ли сте? Били ли сте в Корея?

— Не. Когато се явих на медицински преглед, ми откриха шум на сърцето. Никога не съм знаел, че го имам, и никога не ме е притеснявал.

— А аз се записах. Баща ми смяташе, че съм постъпил добре. Бях мичман втори ранг във флотата. Плавах на едно бюро във Вашингтон. Пак дело на баща ми. Баща ви жив ли е още?

— Не. Почина отдавна.

— Толкова много неща могат да се обяснят с това — рече Хейзън. — Искам да кажа, че всичко е различно, когато баща ти е починал. Всички тези пропилени години. — Той отпи внимателно от чашата си. Явно тази вечер нямаше да има пиянска сцена. — Дъщеря ви Елинор ми направи впечатление на много умно момиче.

— Да, такова е.

— Но неудовлетворено. — И пак му хвърли продължителен, изпитателен поглед.

— Обичайната болест на младостта — рече безгрижно Странд.

— Тя каза, че ако била мъж, щяла да получава два пъти повече отсега и щяла да бъде шеф на отдела отгоре на всичко — добави Хейзън.

Странд се опита да прикрие изненадата си. Тя винаги бе говорила с възторг за работата си.