Ъруин Шоу - Хляб по водите

Преди да замине, тя изгори всичките си стари картини.

Бабкок, този благочестив човек, тактично предложи, че след като съм ерген, поне засега, за мен може би ще бъде по-добре да нямам грижа да следя сам за реда на цял пансион с девет момчета. Когато срокът свърши, аз се преместих. Тъй като вече нямаше нужда да бъда в района на училището, взех си под наем един малък мебелиран апартамент в градчето над магазина за вестници и цигари. Миризмата, която се носи нагоре по стълбите, ми действа успокояващо. Картината на Реноар има неуместно похотлив вид, закачена над напукания стар кожен диван, на който си дремвам. Всеки ден отивам на училище с колело, което възстанови здравето ми. Сам си готвя и ям на спокойствие. Понякога вечерям със семейство Шилър и мистър Шилър оставя жена си да приготви яденето. Мисис Шилър поднася като свой специалитет палачинки с картофи.

Прекарах лятото с Лесли във Франция. Една малка част от десетте хиляди долара отиде за самолетни билети. Не изкарахме кой знае колко хубаво. Лесли си е създала доста голям кръг приятели, предимно художници, и с музикалния си слух се е научила много свободно да говори френски, на който се водеха почти всички разговори, обикновено за нейната работа и за работата на другите. Моят ученически френски не ми беше от голяма полза и докато всички, разбира се, най-вече Лесли, се опитваха да ме включват в размяната на мнения, аз не можех да не се чувствам като някой доста недоразвит натрапник.

Макар че след първоначалния си изненадващ успех Лесли не е изложила или продала нито една от картините си, тя посещава три сутрини седмично ателието на художника, при когото се учи. Той е дребничък, пъргав, закръглен, възрастен човечец, който се казва Льоблан и се кълне, че един ден Лесли ще се прочуе. В картините й се прокрадва странна сянка на меланхолия, като че в палитрата й има скрити мазки от здрачно пурпурно, дори в слънчевите й пейзажи.

Тя живее изцяло отдадена на изкуството и когато не е пред статива, неуморно обикаля галериите и музеите. След няколко дни в града аз се почувствах преситен и започнах да прекарвам повечето време в четене, седнал по масите в кафенетата.

Живеехме в доста голо едностайно ателие на левия бряг на Сена, където въздухът беше наситен с миризмата на бои и терпентин, от която Лесли се опиваше, но която накрая предизвика такава алергия у мен, че аз започнах непрекъснато да подсмърчам и да си секна носа. Лесли, която друг път се грижеше и за най-малкото ми неразположение, дори не забеляза, че почти през цялото време очите ми са зачервени и че изхабявам по една кутия хартиени носни кърпички за два дни.

Периодът на покруса явно беше преминал и енергичността и ентусиазмът й като у някоя запалена и жадна за знание ученичка ме караше да се чувствам много по-стар от моите петдесет години.

Хората в американското училище в Париж действително ми предложиха да работя в него, но аз реших, че не искам да живея в град, на чиито обитатели не знам езика и където приятелите на жена ми ще ме смятат за неин досаден придатък. Спомних си думите на един писател в разказ за друг американец в Париж: „Този континент не е за мен.“ Отказах, като се извиних. Директорът на училището едва успя да скрие облекчението си. Можех да разбера защо. Другите преподаватели не се заседяваха дълго на едно място и бяха все между двайсет и две и трийсет години и сигурно моята побеляла коса беше признак на старост и смущаващо постоянство за директор, който самият едва ли бе на повече от трийсет и пет.

Лесли прие решението ми спокойно. Открих, че изкуството води неизбежно до същото само вглъбяване като болестта. Когато човек е болен, той мисли само за болестта си и грижите и стремежите на другите нямат никакво значение.

Прекарахме две седмици с Линда в прекрасната й къща в Мужен. Седях в градината, мъчех се да чета под горещото слънце и биех комарите, както беше предсказал Хейзън. Лесли предложи да продам картината на Реноар и с получената сума да купя малка къщичка до мястото на Линда. „Няма нужда повече да работиш — каза ми тя, — тук е чудесно просто да си седиш и нищо да не правиш“.

Тя беше права, но не исках просто да седя и нищо да не правя. Открих, че бездействието ме отегчава. Аз съм учител. Това определя кой съм. Или съм учител, или нищо. Дори да има само едно будно и любознателно дете в клас от трийсет ученици, което да спори с мен, или да чувствам, че разширявам неговия кръгозор, тогава ще знам, че правя онова, за което съм дошъл на земята. Ромеро, колкото и да ме дразнеше, беше точно такова момче. Когато казах на Лесли за чувството си, че мястото ми е на катедрата пред учениците, тя сподели, че изпитва същото пред бялото платно. Надявам се заради нея, ако не заради себе си, че от своите платна Лесли ще направи нещо по-сполучливо, отколкото направих аз от Ромеро.