Ъруин Шоу - Хляб по водите

Ти и твоето семейство направихте тази последна година от живота ми много важна за мен, но аз прекалено късно разбрах на какво е трябвало да се науча.

Тъй като това ще бъдат сетните ми думи и сега сме взели, както ти се изрази, курс на пълни самопризнания, ще направя още едно. Звучи абсурдно човек, на моята възраст да го казва, но аз се влюбих в Лесли още от първия миг, когато я видях. Ако изобщо има жена, която би могла да ме направи щастлив, то това е тя. Когато имаше опасност да умреш в болницата в Саутхамптън, аз пожелах смъртта ти. Не съзнателно или умишлено, но за части от секундата тази мисъл ми мина през ума. Тогава нямаше да бъда просто приятел на семейството, което обичам, а негов член, щях да присъствам на масата не само като гост, а и да седя начело на нея. Фактът, че се зарадвах, когато остана жив, никога не можеше да ме накара да забравя този мрачен и ужасен момент.

Моля те, изгори това писмо веднага щом го прочетеш и не казвай на никого, освен на Лесли, за съществуването му. Написал съм една друга бележка, която ще оставя в колата просто за да обясня, че съм решил да се самоубия.

В нея споменавам, че се намирам на границата на нервно разстройство и се боя да не изгубя разсъдъка си. Имам пистолет в джоба си, така че всичко ще свърши бързо. Ще ме намерят на края на някой черен път до колата.

Не скърбете за мен. Аз не заслужавам вашата скръб.

Отново остават броени дни до Деня на благодарността и първата снежна вихрушка вилнее през прозореца ми навън в тъмнината и в лъчите, хвърляни от лампата на бюрото ми, проблясват снопчета бели точици. Намирам се в Дънбъри, но не в апартамента в „Молсън Резидънс“. Сам съм, тъй като Лесли е в Париж.

Не позволих нито на Лесли, нито на Каролайн да дойдат с мен на погребението на Ръсел Хейзън. Не се знаеше каква сцена можеше да направи вдовицата на Хейзън, а нито жена ми, нито дъщеря ми бяха в състояние да се изправят срещу тази побъркана и отмъстителна жена в такъв миг. Аз се настаних на една от задните пейки в църквата и тя не ме видя. До нея седяха две високи млади жени, които предположих, че са дъщерите на Хейзън. И трите бяха елегантно облечени в черно и се държаха със скръбно достойнство.

Успях да зърна лицата на дъщерите му, като минаваха по пътеката след службата. Не бяха некрасиви, но в същото време изглеждаха жестоки, егоистични и подозрителни. Разбира се, когато накрая се срещнем с хората, за които имаме предварително изградено мнение, възможно е да видим по-скоро това, което сме си представяли, отколкото онова, което е в действителност. Както и да е, бих предпочел да нямам нищо общо с тези две жени.

И пасторът в своето хвалебствено слово, и „Таймс“ в некролога си говориха за големия граждански принос на Хейзън, за неговата неподкупност и множество заслуги към Ню Йорк. Можех да си представя горчивия смях на Хейзън, ако беше жив да чуе и прочете почестите, отдадени на паметта му.

Смъртта на Хейзън и особено начинът, по който бе настъпила, просто смазала Лесли. Дни наред след това тя внезапно избухваше в плач. Като че всички сложни чувства, които в по-голямата част бе сдържала заради мен и заради децата, най-накрая се бяха оказали свръх силите й и се бяха отприщили през някакъв психически бент. Беше невъзможно да я утешиш. Депресията, която я налегна преди пътуването ни до Хамптънс за Деня на благодарността миналата година, бе като мимолетна сянка в сравнение с това, което изживяваше сега. Отказа дори да се преструва, че води часовете си, накара ме да отменя всички уроци в града, не докосваше пианото, нито четката и когато не плачеше, по цял ден седеше с каменно лице в наскоро боядисаната кухня в нашия апартамент в пансиона. Тя обвиняваше себе си и мен за случилото се. Смяташе, че някак си, ако бяхме наистина такива приятели, за каквито се мислехме, би трябвало да усетим какво преживява Хейзън и накъде върви и да го спрем. Нямаше как да я разубедя.

Когато Линда ми подсказа, че за Лесли е опасно да продължава да скърби и че може би Париж и работата ще я излекуват, аз се съгласих. Лесли ни слушаше като хипнотизирана, додето двамата с Линда я убеждавахме да замине веднага за Франция: Накрая реши: „Всичко друго би било по-добро от това“.

Така десет дни след като тялото на Хейзън, почти засипано от падащия сняг, бе намерено на един пясъчен път, водещ към океана, качих Лесли на самолета за Париж. Не говорихме за това колко смята да остане или кога ще се върне.