Ъруин Шоу - Хляб по водите

Тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне в обратна посока, решил да повърви още стотина крачки, преди да се върне, когато забеляза мъждукаща светлина през мъглата някъде високо над него. Знаеше, че до къщата има пътека през дюните от брега, но не можа да я намери. Вече чувстваше, че цялото му тяло е плувнало в пот, а нещо в едното му слепоочие чукаше силно. Покатери се на огромна дюна, като се хващаше за острата трева, за да се изкачи, и лазеше на четири крака през различните препятствия. Но светлината ставаше все по-ярка и по-ярка и танцуваше в носещата се мъгла като от някой кораб, който се поклаща на вълните. Най-после стигна до стълбите на терасата и се изкачи със залитане. През двойните стъклени врати, които се бяха замъглили, видя вътре да се движат неясни сенки. Опита се да отвори едната врата, но тя беше заключена. Заблъска по нея и извика. Гласът му изхриптя пресипнало в гърлото. Сенките зад стъклата се движеха насам-натам, но не се приближиха. Играят си на някаква глупава детска игра с мен, помисли си той като обезумял, и се преструват, че не чуват. Пак извика и от усилието, което положи, му те стори, че в гърлото му се късат кръвоносни съдове и сухожилия.

Вратата рязко се отвори.

Там стоеше Лесли.

— Олеле, боже! — извика тя.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита Странд. Помъчи се да се усмихне. После започна да киха. Един, два пъти, три пъти, кихаше и кашляше едновременно, очите му сълзяха, беше се привел надве от раздиращата го кашлица. Лесли го дръпна в стаята и затръшва вратата зад него, Елинор притича и започна да дърпа копчетата на палтото му, за да ги разкопчее.

— Целият си вир-вода — каза тя.

— Аз се… аз… се изгубих — рече Странд, като кихаше и кашляше. — Колко е часът?

— Десет и нещо — отговори Лесли. — Тъкмо се канехме да се обадим в полицията.

— Мисля, че е по-добре да повикаме лекар.

Елинор бе успяла да му свали палтото. Странд видя, че е набито с кал, лед и туфи трева.

— Добр… — Следващото кихане му попречи да довърши изречението. — Само малко се по…

— Дай да го сложим да легне — предложи Лесли.

С помощта на двете жени, които го крепяха за лактите, без нужда, както си мислеше Странд, се качи горе. Елинор взе една голяма топла хавлиена кърпа от банята и Лесли го съблече, цъкайки като обезумяла всеки път, щом той кихнеше. Странд забеляза с интерес, че краката му са мъртвешки бледи и вкочанени, коляното е цепнато и от раната по пищяла му се е проточила засъхнала струйка кръв.

Когато беше гол и Лесли го разтри силно с кърпата, усети, че кръвообращението се нормализира, и почувства смъдене по краката си. Лесли го уви в кърпата и го пъхна под завивките като кученце след баня. Странд започна да трепери и се запита някак равнодушно дали не развива пневмония.

— Съжалявам — каза той на Лесли, която стоеше до леглото и го гледаше угрижено. — Не знаех, че мъглата… — Изведнъж почувства смъртна умора и затвори очи. — Струва ми се, че трябва да поспя малко — измърмори Странд. Отвори очи и се усмихна измъчено на Лесли. — Дано някой ми е купил компас за Коледа — промълви и потъна в дълбок сън.

Спа непробудно през цялата нощ, усещайки смътно само на моменти топлината от тялото на Лесли до себе си. Сънят толкова му се услади, че след като закуси в леглото, спа почти през целия следващ ден и през нощта, доволен да сънува, без да мисли и да говори. Когато се събуди рано на втората сутрин след Коледа, а Лесли дишаше леко, спяща до него, той стана тихо от леглото, бодър, отпочинал и гладен. Облече се набързо, слезе долу и накара мистър и мисис Кетли да му сервират богата закуска, която изяде сам пред прозореца с изглед към океана, проблясващ под зимното слънце с дългите си сини вълни.

Колкото и страшно да беше да броди заблуден в черната мъгла по непознатите пътища и макар че колата, която изскочи иззад завоя право срещу него, можеше да го убие, радваше се, че всичко стана така. То му даде безценна възможност да си отдъхне, като изличи болката от спречкването с Каролайн и облекчи чувството му на срам от измяната. На чистата утринна светлина проблемите изглеждаха по-малки и разрешими. Това, което близките му бяха направили спрямо него, или поне което Каролайн му внуши, че са извършили, той вече приемаше от нейно гледище. Макар, и неправилно, те бяха постъпили така от обич към него и в душата си той им прощаваше. Повече няма да е така, кълнеше се Странд. Сега очите му ще бъдат отворени и на всички ще им стане по-добре.