Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Звучеше много странно — каза тя на Лесли и Странд, които бяха в дневната. — Въобще не приличаше на себе си. Говореше несвързано и объркано, споменаваше за някакви важни решения, почти нищо не разбрах. Попитах го да не би да е пиян, а той избухна и се разкрещя: „Не е твоя работа, Линда!“ — и ми затвори. Алън, имаш ли представа какво става?

— Не. — Надяваше се, че звучи убедително. — Сигурно някаква работа — добави той.

— Слава богу, Алън, че не си бизнесмен — рече Линда.

— И аз все това повтарям всяка вечер, като си казвам молитвата — додаде Странд.

Коледният обяд, макар и много вкусен, протече тягостно. Отсъствието на Хейзън ги измъчваше. Бяха сложили подаръците си под елхата, но решиха да не ги отварят, докато той не се върне.

Празнината в края на масата натъжаваше всички, дори Линда. Разговорът около трапезата не вървеше и те се зарадваха, когато обядът свърши.

Времето се развали и в края на тържествения обяд вече бе мъгливо. Завършиха с по един калвадос 106 106 Калвадос — Френска ракия от ябълки. — Б.пр. в три следобед, но Лесли, Линда и Елинор се облякоха с дебели дрехи и излязоха на разходка по плажа, сякаш нещо ги пропъждаше от къщата. Каролайн седна пред телевизора, а Странд се качи горе и легна да подремне. Сънува, че е заключен в обща стая с Конрой и мисис Хейзън и трябва да ги гледа как разкъсват дрехите си и безсрамно се нахвърлят един върху друг. Събуди се потен, без да си спомня ясно всичко, но с противно чувство на ужас от гротескната бъркотия, която цареше в сънищата му.

Слезе долу и видя, че жените не са се върнали. Каролайн говореше по телефона в библиотеката, но когато забеляза Странд през вратата на всекидневната, каза бързо:

— Не мога да говоря повече. Дочуване.

Окачи слушалката, хвърли бегъл поглед към баща си, обърна се и отново седна пред телевизора.

Изпълнен с любопитство, той отиде в библиотеката.

— Каролайн, с кого говореше?

— С никого — отвърна тя, без да го погледне.

— Трябва да е било с някого все пак — рече той.

Тя въздъхна и натисна копчето на дистанционното управление, за да изключи телевизора.

Щом искаш да знаеш — рече предизвикателно тя, — беше Хесус Ромеро. Хесус Ромеро. Той ми се обади. Бях му пуснала коледна картичка от Аризона и от училището са му я препратили. Опитал се да ни позвъни в Дънбъри, но жената, която чисти, му казала, че сме тук, и той искаше да ми честити Коледата. Има ли нещо престъпно в това?

Странд седна до нея на кушетката и я хвана нежно за ръцете.

— Каролайн — каза той, — ние с теб трябва малко да си поговорим.

— И аз съм на същото мнение — отвърна Каролайн. Беше сърдита или поне се опитваше да изглежда такава. — Защо никой не ми каза, че Хесус е бил в затвора и са го пуснали под гаранция, че са го изхвърлили от училището и че ще го съдят?

— Не знаехме, че момчето те интересува чак толкова много. Поне доскоро.

— Интересува ме. И то много.

— Подразбрах, когато чух за писмата, които сте си писали.

Каролайн издърпа ръцете си от неговите, които я държаха съвсем леко.

— Какво знаеш, какви писма?

— Доста много, поне що се отнася до характера им, макар че никога не съм ги чел. Не се безпокой, те са унищожени.

— Не се безпокоя. — Тонът й беше остър.

— Ето две писма, които не са унищожени.

Той извади писмото от Ромеро и това от жената на учителя по биология от вътрешния джоб на сакото си, където ги държеше, да не би случайно Лесли да ги открие. Стана и се обърна с гръб към Каролайн. Гледаше навън към океана, докато тя прочете писмата. После чу късане на хартия и видя как тя хвърли парченцата в тихия огън, който пръскаше приятна топлина в малката библиотека.

Каролайн се разплака и обви ръце около Странд, когато той се приближи до нея.

— Ох, татко, татко — нареждаше тя, — какво става с дъщеря ти? Как могат хората да пишат такива ужасни неща за мен?

— Защото си била жестока и си им причинила болка — отвърна Странд, без да я пуска, поразен от безутешния й плач.

— Аз само се забавлявах — ридаеше тя. — Повечето писма, които изпращах на Хесус, преписвах от любовните писма на момичетата в нашето общежитие, който те получаваха от своите приятели, или ги вземах от „Любовникът на лейди Чатърли“ или от Хенри Милър 107 107 Хенри Милър (1891–1980) — американски писател, автор на порнографски романи. — Б.пр. . Исках да изглеждам обиграна и дръзка, но си мислех, че и той ще се посмее, защото когато ние четяхме тия писма, всички се заливахме от смях. — После, когато ми писа, че ще дойде за Деня на благодарността, аз се изплаших, — той изглеждаше толкова сериозен. А старият доцент Суонсън просто непрекъснато ме преследваше като досадна муха и постоянно ми повтаряше, че с жена си изобщо не се докосвали и че тя и без това го напускала, затова се съжалих над него. Но му казах да прекара празника със семейството си. Трябваше да избягам от него и от Ромеро и да замина за Тусон веднага след Деня на благодарността с един футболист, който ми описа с най-големи подробности всички мачове, играни от него от последната му година в гимназията досега — никога не бях прекарвала по-скучен уикенд. Ето каква свалячка съм.