Ъруин Шоу - Хляб по водите

Тя бе престанала да плаче и изрече „по-скучен“ толкова сърдито и разпалено, сякаш като наблягаше на скуката, която бе изпитала, намаляваше вината си. Странд я пусна и й даде своята носна кърпа, за да избърше сълзите си. Той почувства облекчение, че двете писма най-после са изгорени. Каролайн го погледна боязливо.

— Мислиш, че съм ужасна, нали? И сега ще ме наругаеш.

— Ако знаех, че ще помогне, наистина бих го направил. Не смятам, че си ужасна. Мисля, че си била лекомислена, а понякога това е дори по-лошо от ужасна. Защо, когато говореше с Ромеро и ме видя, затвори телефона?

— Мама знае ли за писмата? — Тя го усукваше, за да печели време, и Странд разбираше това.

— Не. И никога няма да узнае, ако ти не й кажеш. Та защо затвори?

— Извинявах му се, че не съм била там, когато е дошъл в Аризона. И… — Тя вдигна глава и предизвикателно впери поглед в очите му. — Поканих го да дойде.

Странд седна. Боеше се, че разговорът им ще бъде дълъг и болезнен.

— Все пак тази къща не е твоя, Каролайн — рече той, като се опитваше да запази гласа си спокоен.

— Аз не го каня да остане. Казах му, че ще се видим в селото.

— Кога?

— Той ще се обади и ще ми каже.

— Защо искаш да го видиш?

— Защото ме очарова. — Тя произнесе думата така, като че ли нейното звучене й доставяше удоволствие. — Още от самото начало, когато се запознахме на вечерята след онзи фантастичен спринт на мача. Аз го споделих с мама, тя не ти ли каза?

— Може би с по-други думи. Виждала ли си го след онази вечер?

— Не. Само си пишехме. Той е толкова буен и интелигентен…

— Да, наистина. Особено буен — рече сухо Странд. — Ти каза, че те плаши.

— Това е част от привлекателността му. Другите момчета, които познавам… доцент Суонсън — тя сбърчи подигравателно нос, — всички са направени от едно и също недомесено, не довтасало тесто. Ако Хесус иска да ме вижда, аз ще продължавам да се срещам с него.

— Най-вероятно в затвора.

— Щом трябва, значи в затвора. Вече няма да се върна в тоя гаден колеж, където разправят такива противни неща за мен.

— По-късно ще говорим за това — рече Странд. — Колко от това, което разправят, е истина?

— Някои неща. Не много. Ама, татко, момчетата и момичетата не са като едно време, когато вие с мама сте били млади. Ти го знаеш.

— Знам го. И ми е противно.

— Мама също го знае. Тя не живее, вечно забила нос в книгите — подхвърли грубо Каролайн. — Кой, мислиш, ми даде хапчета против забременяване на шестнайсетия ми рожден ден?

— Сигурно ще ми кажеш, че майка ти го е направила — отвърна Странд.

— Шокиран си.

Странд забеляза с болка, че при тези думи по лицето ма дъщеря му се изписа злорадство.

— Не съм шокиран. Майка ти е разумна жена и знае какво прави — отвърна Странд. — Просто съм изненадан, че е пропуснала да ми каже.

— Знаеш ли защо? Защото и тя влиза в конспирацията.

— Каква конспирация? — запита Странд.

— Ние всички те обичаме и искаме да си щастлив. — Гласът й напомняше детски хленч. — Ти имаш съвсем нереална представа за нас, включително и за мама. Само защото сме твои, смяташ, че сме някакви абсолютни ангели. Е, не сме такива, но заради теб всички се преструваме още от малки. Ние сме семейство от актьори — включително и мама, ако искаш да знаеш истината. А публиката се състои само от един човек и това си ти. Колкото до Елинор и Джими — дори няма да споменавам за тях. Според теб никой не можеше да бъде по-добър от нас. Казвала съм на мама, че не бива да играем така, че в края на краищата ще разбереш и тогава ще те заболи още повече. Но нали знаеш мама каква е — от желязо, — щом реши нещо, никой не може да я спре. Е, сега вече ти е ясно. Не казвам, че сме лоши. Ние сме обикновени човешки същества. Като всички в днешно време.

— Има най-различни начини да бъдеш човек — отвърна Странд. — Дори в днешно време. Както и да е, дължа ви извинение, на цялото семейство. Но независимо колко сляп съм бил аз или какви същества сте вие, или как е в днешно време, не мога да приема лекомислената ти игра с живота на хората… с онази нещастна жена в колежа… с Хесус Ромеро…

— Татко, не аз съм променила света — извика Каролайн. — Дойдох в него такъв, какъвто е. Не обвинявай мен за това. — Тя отново се разплака, като бършеше очите си с неговата носна кърпа. — И не аз тръгнах да търся Хесус Ромеро. Ти ни го натресе. Признаваш ли си го?

— Признавам си го — отвърна уморено Странд. — И сбърках. И това признавам. Но не искам ти да увеличаваш грешките ми. Ако го беше видяла така, както го видяхме ние с майка ти да гони онова момче с нож в ръката и с желание за мъст в погледа, щеше да си помислиш дали да се виждаш с него.