Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Питай я за него. Бащата чака отговор. Е, много ми беше приятно, че си поговорихме. И моля те, не се безпокой за мен. Вероятно всичко ще отшуми и ще се забрави след някоя и друга седмица. Пази се, приятелю. Обещавам да дойда, да те видя, може би в Деня на благодарността 89 89 Официален празник в САЩ в памет на първите колонизатори в Масачусетс, който се провежда последния четвъртък от ноември. — Б.пр. , ако не и по-рано. Много ми липсваш, стари приятелю, много ми липсваш.

Когато затвори, известно време Странд стоя втренчен в телефона. Бавно допи чашата си, изгаси лампата и отиде в дъното на апартамента, където се намираха спалните. Надникна в стаята на Лесли, където широкото старомодно легло, което бе делил с нея още от първите години на съвместния им живот, имаше удобен и успокояващ вид. Леглото на Джими беше тясно и насън го преследваха кошмари, в които се чувстваше като вързан в плен. Почти реши да остане да спи в голямото легло поне тази нощ, но после размисли и отиде в своята стая, където се съблече бавно и се пъхна между студените като мъртвешки саван чаршафи.

Събуди се от някакъв шум в съседната стая. Разтърка залепналите си от съня очи и погледна машинално към фосфоресциращия циферблат на часовника върху нощното шкафче. Минаваше четири. Шумът от съседната стая беше постоянен и в продължение на един миг той просто лежа озадачен, като се чудеше какво може да бъде. После разбра, че е плач на жена. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича в стаята на Лесли. Тя седеше в тъмното, захлупила лице върху голямото легло.

— Лесли, Лесли, за бога…

Запали една лампа. Не можеше да види лицето й.

— Не светвай — извика тя, — моля те, не светвай. — Изведнъж му се стори дребна и съсухрена. Той изгаси лампата, коленичи пред нея и обви ръце около кръста й.

— Лесли, какво има? — После попита загрижено: — Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш да спиш в Ню Йорк. Какво се е случило? Кога пристигна? Минава четири…

— Не ми се карай — отвърна тя. — Не бих могла да понеса да ми се карат тази вечер. Върнах се. Това не е ли достатъчно?

— Съкровище — рече той успокояващо, — аз не ти се карам. Просто се безпокоя. Искам да помогна…

— Не ме пускай. Така. За момент нищо не казвай — засмя се истерично. — Не може ли една жена да си поплаче поне веднъж, без да се вика за това полиция? Извинявай. — Тя го погали по косата. Ръката й трепереше. — Вече се успокоявам. Нищо няма, повярвай ми. Нерви. Идиотщини. А сега направи нещо за мен. Остави ме сама за минута-две. Иди в кухнята и донеси по едно хубаво питие. После ще запаля лампата, ще си оправя лицето, ще се среша и ще дойда в кухнята да си пийнем нещо тайничко преди лягане и да си поговорим спокойно пред огъня и ще се убедиш, че няма за какво да се тревожиш. Малко съм глупава, но ти го знаеш отдавна, така че няма кой знае каква промяна. Наистина. Сложи си халата и чехлите. Целият трепериш. Върви. Моля те, върви.

Бавно и неохотно той се изправи и тръгна по тъмния коридор към кухнята, като светваше лампите по пътя си. Наля две чаши уиски, добави повечко вода в своята и няколко капки в чашата на Лесли, седна на масата и зачака, втренчен в прозореца, където виждаше размазаното си отражение върху тъмното стъкло и бавно сипещия се като наситен бял прах сняг в снопа светлина от старинната газена лампа, пригодена да работи с електричество, която висеше над кухненската маса.

Утре няма да ме бива кой знае колко, помисли си той и после се засрами от егоизма си. Първия час имаше американска история и се опита да си спомни онова, дето се канеше да им каже за федералните пълномощия, защото не искаше да мисли какво може да означава истеричният вид на Лесли в този час на нощта. Лесли влезе в кухнята по нощница, наметната с пеньоар, косата й бе сресана, а лицето почти спокойно.

— Заповядай — рече той. — Ето твоята чаша.

— Благодаря — каза тихо тя.

Опита да му се усмихне. Приличаше на мъждукащ сигнал, видян от хиляди метри разстояние.

— Скъпа — промълви той, — какво има? Да не си катастрофирала?

— Не — отвърна тя. — Само дето около десетина пъти се разминавах на косъм. За първи път карам в сняг. Колата заживява свой собствен живот.

— Да не би нещо да се е случило в Ню Йорк?

— Нищо особено.

Тя седна рязко и взе чашата в двете си ръце като малко дете, вдигна я към устата си и жадно отпи. За миг, в някакъв проблясък на паметта, като запечатана картина, той видя в задименото кафене Джудит Куинлан, която държеше чашата пред устните си със същия жест.