Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Струва ми се, че докато стана на осемдесет години — каза Лесли, — ще започна да обичам уиски. Все пак, чела съм, че се дава на оцелелите корабокрушенци, значи сигурно има живителна сила. Не, нищо особено не се е случило. Вечерях приятно с директорката, после изсвирихме няколко дуета от Шопен и тя започна да ми разправя какъв прекрасен човек бил мъжът, й, сега покойник, колко й липсвал той, каква гордост за училището била Каролайн. Извиняваше се, че нямали редовна програма по атлетика, защото, ако имали, на Каролайн щяла да се удаде възможност да вземе стипендия в колежите из цялата страна, и как очаквала с нетърпение другите, такива вечери, когато ще остана при нея, защото било толкова отегчително да седиш сама, да четеш и да спиш в празно жилище. Не, нищо особено — освен че си представих нещо. Представих си, че съм като нея, вечер седя като кукувица и чета и никак не ми се ляга сама…

— Мъжът ти не е умрял, скъпа — каза нежно Странд. — Макар че трябва да призная, че се опита. — Леко киселата шега не я накара да се усмихне.

— Не, не си умрял — рече Лесли. Гласът й бе глух, уморен, без тембър. — И не мисля, че ще умреш. Но се страхувам, че се отдалечаваме един от друг. Като че ли сме попаднали във водата в различни течения и те бавно ни отнасят далече един от друг. Накрая ти си отиваш и аз оставам като директорката да чакам дали Джими ще се сети да ми се обади по задължение, или Елинор да ми прати телеграма за рождения ден, или да получа изрезка от някой вестник от Аризона, в която пише, че Каролайн е достигнала училищния рекорд в бягането на сто метра. Изведнъж почувствах, че не мога да издържам повече да лежа сама в чуждото легло посред нощ, след като ти си на повече от сто и петдесет километра от мен. Трябваше да се уверя, че мога да те намеря, да те докосна…

— Скъпа — рече Странд, — аз съм тук. И винаги ще бъда тук.

— Знам, че е неразумно — продължи тя със същия апатичен тон, — но и двамата сме толкова объркани тези дни. Имам чувството, че живеем живота на някакви други хора. Не спим заедно, дори не се храним заедно, давим се в море от момчета, сънувам ужасии еротични сънища, други мъже, хилещи се хлапаци… После по пътя към къщи някакъв пиян ме изпревари и вбесен, че не се прибрах достатъчно бързо встрани, ме обсипа с ругатни, после изостана зад мен и се залепи отзад, като пусна дългите си светлини и натискаше клаксона, а аз излязох от магистралата на първия изход, защото се уплаших от него, после се загубих и обикалях из целия Кънетикът по разни тъмни, криви пътчета, пълни със завои, в никоя къща, покрай която минах, не се виждаше светлина, колата се пързаляше в снега и аз едва не се блъснах в едно дърво… Имах налудничавото чувство, че колата иска да ме убие, че е мой враг, и вече се канех да спра, да сляза, да седна край пътя и да премръзна до смърт, когато видях един знак — бях съвсем близо до магистралата, и ето ме сега тук. Поне за останалата част от нощта се чувствам отново в безопасност. — Тя му се усмихна вяло и отпи от чашата си. — Не се притеснявай чак толкова, мили. Сигурна съм, че сутринта ще дойда на себе си. А сега си лягай. Трябва да ставаш след няколко часа. — Тя се наведе към него и го целуна. — Върви. Моля те. Изглеждаш уморен. У дома съм си, на сигурно място и всичко ще изглежда различно на дневна светлина.

Беше твърде уморен, за да спори с нея, остави чашата си, която почти не бе докоснал, дотътри се до стаята си и разтреперан от студ, отново се пъхна под завивките, без да сваля халата си.

По-късно чу или така му се стори, че някъде далече някой свири тихо на пиано.

В сряда следобед преди Деня на благодарността часовете бяха отменени. Лесли и Алън бяха стъкмили багажа си и по обяд чакаха готови, когато Конрой пристигна с мерцедеса. Хейзън ги бе поканил да прекарат уикенда в къщата му край морето и макар че Странд би предпочел просто да мързелува в утихналия колеж, когато всички момчета са заминали за празника, разговорът за Лесли, проведен с директора Бабкок предната седмица, го бе накарал с удоволствие да приеме поканата.

Бабкок беше помолил Странд да се отбие в кабинета му и през цялото време се въртеше неспокойно зад бюрото си, непрекъснато палеше лулата си, местеше постоянно очилата си ту на челото, ту на носа и преподреждаше разни книжа, докато говореше с много увъртания и смутени покашляния за системата на оценяване, която Странд предвижда за учениците си, и каква програма предпочита да следва през идния срок, до който оставаха още два месеца. Най-накрая той стигна до причината, поради която го бе повикал. С извинителен тон каза: