Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Проста работа — отвърна вместо него Рашид ага. — Да се прегледа една сметка. Седмица ще отнеме. Хайде — десетина дни да е.

— Ама как?! — не повярвах на ушите си. — Че вие не ме познавате!

— Това е хубавото — че не те познаваме — засмя се той. — Ей тук всички ще се закълнем, че не те познаваме. Защото оня, дето е правил сметката, не се доверява на властта, крива му се види. Контрол от вънка да сме дирили.

— Какво ли го слушаме! — ядно рече данъчният. — Влачи си той въжето подире.

Кметът вдигна поглед и го смрази на място — голяма дума избълва Хасан ефенди, не биваше на такова място да се говори за бесене.

— Не знам — каза той. — Ще може ли?

Всички се умълчахме, докато се сетя, че кметовият въпрос мен чакаше.

— За можене сигурно ще мога — обадих се. — Само че…

— Ще ти се требва заплата като чиновник със специално поръчение — не ме остави Рашид ага да откажа. — Месец да трае — за месец ще е. И още нещо, кардашлар 47 47 Другари, приятели. — метна очи той към кмета за разрешение. — Демир ефенди седи в хотела. Защо тук да не се пренесе — на рахат да си свърши прегледа. Пък и за теб ще е добре, драги — обърна се към мен. — Да си поразсееш малко кахъра от смъртта на господаря ти в нашето райско кътче.

Бодна ме това напомняне за Сеид ефенди, но и пипето ми защрака. Кой бе тоя човек, защо ми предлагаше работа тъй уверено, а кметът мълчи и се колебае. И до мен ли бяха опрели? Цялата уговорка ми напомняше случката в Коня, когато бях тръгвал да се записвам ученик, а ме главиха учител. Там добре беше минало. Защо да не повторя? Пък и много ме съблазни предложението. Ще си изкарам кефа някоя седмица, рекох си, че и парици ще ми броят отгоре. Но освен кефа, и втора съблазън имаше. Ще ти я кажа нататък. Впрочем защо нататък? Чуй си я на мястото, където се роди.

Мина ми през ума тогава, че ако свърша работата на тия хора, ако се сближа мъничко я с кмета, а с Рашид ага, ще мога да отмъстя на доктор Октай. И да не му натъпчех дисагите, както се полагаше, все щях да подметна как ни е изнудвал с ханъмата и какъв подкуп взе. Да си го знаят тоя приятел! Помислих си го — и злоба ми стегна ченето. Само че и за битите свои карти не забравях. Без тескере нямаше да ме вземат. А като го видят, веднага ще питат: Защо излъга? Кой си ти всъщност? От кого се криеш? Време за шикалкавене нямаше, съветът чакаше, бавех им съвещанието и аз замазах едната лъжа с втора:

— Само че… — продължих си своето — само че една неприятност има, дето ще попречи на любезната ви покана. Или в Анталия ще се връщам, или в Истанбул трябва да вървя, в пътническата агенция.

— Защо? Какво те гони? — вдигна вежди Рашид ага.

— Документите! — изпъшках. — Като сваляхме Сеид ефенди от парахода, душа береше. Бързане, бъркотия… Там ще съм ги забравил! Тескерето и военната книжка.

Данъчният зацъка съжалително и аз добавих:

— Ще трябва нови да вадя, ако не са ги намерили в каютата. Да са ги предали в агенцията…

— Не ти ли бяха в джоба? — грубо попита полицейският. — Как тъй ще ги забравиш?

— В джоба ми бяха! — рекох съкрушено. — Ама се преобличах, вадих ги… Изхвръкнаха ми от ума…

— И защо ще ходиш насам-натам? — навъси се той. — Твоят параход оттук ще мине.

— Прав сте. И тъй може — сконфузих се от своята недосетливост. — Да го чакам на пристанището…

Рашид ага мълчеше, стори ми се, че работата се разсъхва, но ненадейно кметът отвори нова вратичка.

— Такива неща, Демир ефенди, служебно се вършат — важно рече той. — Властта е затуй — да помага. Като забележиш, че ти няма документ, гдето си — съобщаваш. Напиши прошение до капитан Мюмюн. Служебно ще се издирят. Нали тъй, капитане?

— Точно тъй! — съгласи се полицейският началник. — Служебно.

— Ха-ха-ха! — стресна ме Рашид ага с неуместния си смях. — Видя ли, младежо? Като стоят приятели зад теб, неприятностите намалят. Има вече какво да чакаш в Съръбаир. Ако от склада си се отказал, без тескере къде ще мърдаш? Кротувай си спокойно. За искрена помощ пречки не съществуват. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — промърморих и тъй излезе, че приех предложението.

— Хасан ефенди ще ти каже каква точно е работата — прие ме и кметът с моя недостатък. — А сега, ако искаш, поразтъпчи се из двора.

Станах веднага след това ясно напомняне, че не ми е там мястото повече, но Рашид ага ме спря:

— Чакай, чакай! — надигна се той на патериците. — Да видим къде ще спиш.

Като излязохме на чардака, казах, че няма какво да се разхождам, ами най-добре да сляза в града, да си взема куфара от хотела.