Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Нямах време да разпитвам Кайзо кой е тоя човек, а само с жест го подканих две думи да ми рече.

— Ще ти е задължен Рашидаа! — възхитено измуча дангалакът.

Оставих го, шмугнах се през вратата, защото на излизане кметът ми даде знак, че ще ме изслуша вънка. Нямаше какво да говоря аз повече с Хуршид Яха, но от приличие трябваше да се отзова на неговото великодушие. Смятах да спомена нещо за търга, колкото за лице, пък после да си накривя шапката и да чакам параход на пристанището.

Само че разговорът не излезе толкоз къс, а за мен завърши със свинско напиване.

Той стоеше заобиколен, както край големец се трупат и молители, и зяпачи. Имаше и от посетителите в кафенето, но преобладаваше по-долна ръка народ. Хуршид Яха веднага ме зърна, но довърши тежко приказката си и тогава с жест разтвори навалицата да го приближа. Като ме докосна по рамото, той ме насочи извън кръга и приглушено заговори:

— Няма да ни оставят на спокойствие. Брей! Дай другаде да поседнем…

Знаеше кметът къде ще седнем — наблизо чакаше файтон, а в него вече се беше настанил сакатият мъж от кафенето. Конете бяха дорести, прясно изтимарени, в късо подрязаните им опашки синееха вплетени мъниста. След две-три крачки те поеха галоп, засили се файтонът по равното. И ето ти го, отнейде изскочи Кайзо, затича се редом с нас. Абе, тоя човек и аждрахани 45 45 Коне като хала. не можеха да го надбягат! Разтворил пергела, опънал врат, той се изравни с капрата и в движение скочи при кочияша. Много се зачудих на тая постъпка, защото не знаех още истинската длъжност на побойника. Повече се чудех обаче, че кметът ме качи при себе си. Не питах къде отиваме.

Насочили се бяхме извън града и като подминахме последните къщи, започна стръмнина, а веднага след първия завой отбихме в тясно пътче. Обграждаха го порутени зидове, потънали в къпинак. Къпината цъфти късно — белите й кичури венчаваха като с коронки посивелия камънак. От лявата страна зад зида се вдигаха стари кайсиеви дървета и скриваха от очите грозния баир над градчето. Право напред се сплитаха няколко рида, също тъй голи и жълти, но под тях, изглежда, се стичаха подземни води, защото там, където се развързваше възелът им, в малката долинка, буйно растяха треви, храсти и дървета. Много обичам стари зидове, обрасли в млада зеленина. И нещо такова казах тогава — че ми харесва мястото. Конете бяха минали в лек тръс и можех да се насладя на гледката.

— Хубаво е, че ти харесва — отвърна ми недъгавият. — Тоя път води за рая.

Като се усмихнеше Рашид ага, дребните му бели зъби тъй блясваха, все едно маргарит беше нанизан.

Полага ми се! — помислих аз и глупаво се ухилих. Ама глупост не успях да кажа, защото спряхме пред ковани порти. Рипна Кайзо, отвориха ни.

Е, не знам дали в мохамеданския рай влязохме, там, казват, и по-хубаво било, ама че стъпихме в преддверието на рая, съм сигурен. Къщата и градините наоколо бяха принадлежали на известен един сановник от Цариград, Али паша. Съветник на Високата порта, няколко пъти министър, в жилите му бая султанска кръв течела по майчина линия. В годината я идвал веднъж тук, я не, но кафето му винаги го чакало на завиране. Имотът се гледал изрядно, многобройни слуги и ратаи щъкали из райското кътче, готови с мед и масло да посрещнат господаря си.

Като станал превратът обаче, пашата влязъл в списъка на султановата рода̀, дето трябвало да се прогони от страната. Той май издъхнал междувременно, успял да остави кости в родината, но къщата конфискували. Държавата я предала на общината в Съръбаир с наставление да устрои я сиропиталище, я приют за старци. Ама как да увониш такава хубост с бедност и мъртвина?! Оставили я тукашните управници за себе си, а Хуршид Яха я беше превърнал в истинското кметство на града. Тук властта умуваше, тук се решаваха съдби. В занемарената постройка на кметството долу, на площада, седяха дребните чиновници, ефендетата, както ги нарече пазачът там, и чакаха разпореждания от Алипашовия конак.

Новите хора бяха направили едно подобрение. Вдигнали стена и отрязали част от обширната градина. Тая част се поддържаше от кметските прислужници, както някога от пашовите слуги. За повече работна ръка не стигала. Оставили бяха вратичка в стената и докато в предния двор всяка вейка и стрък бяха подрязани и нагласени, отзад дивееше сплетение от всевъзможен буренак. Само глава да подадеш от вратичката, и те лъхваше задухата на спарени треви и гнилоч. В дъното на тая неизбродна джунгла бяха къщурките на някогашната прислуга, а още по-нататък, в края на имота, стояха развалини от стопански сгради.