Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

И още нещо. Че ми се беше разиграло сърцето тогава, има допълнителна причина, дето я пропуснах одеве съзнателно, за да не речеш веднага, че съм шмекер. Ако си забелязал, аз съм човек на играта. За игра живот залагам. Одъртях, но си останах същия като детенце. Ама какво ти детенце — от игри съм се препитавал, когато бях в Румъния. Спомняш си, че загубих Зоица на табла, но не винаги е било така. И печалби съм имал. Само че въпросът не е единствено до комара и кяра. На тоя свят всичко става за игра. Животът, дето е живот, само в два пункта я превъзхожда. В раждането и в смъртта. Пък и те може да са игра, ама друг някой ни е заложил и ни гледа сеира. Тъй че между живот и игра аз голяма разлика не правя. Да ми развали някой играта — убивам го! Особено ако е така — по-завързана. Та и тия мои преобръщания из различните държави също бяха според натурата ми. Когато с помощта на Михалис си смених името, че да заблудим Яни Коцагра, момчешка игра ми се виждаше. Ама тая игра стана действителност в най-малките подробности. И обратното да речеш, няма да сгрешиш: че действителността си беше игра от началото до края.

Като стъпих в Турция, същото игриво дяволче се обади. Ще можеш ли? Бива ли те? Ха̀ да те видя! Това дяволче сякаш там беше раждано, на турски ми говореше и ме напътстваше. И ако в джамийското кафене Кайзо седна от дясната ми страна, то се настани от лявата, ухилено, ама и загрижено как ще си изиграя картите. А като чу Хуршид Яха да казва „добре“ на моето турско име и принадлежност, плесна радостно, че съм такъв изкусен играч. Далдисаш 44 44 Гмурнеш ли се, потънеш ли. ли в подобна игра, увлече ли те, няма лесно отказване. Та и аз — като ми падна сгода, още два пъти я подхванах. Но следващия път дяволчето беше сръбско, а накрая — от Румъния.

Признавам ти това нещо, ама то не отменя нито дума от предишните ми обяснения. Защото такава игра не се играе през пръсти. Цял трябва да се вдадеш в нея — с мислите си, с чувствата си, с харесването и нехаресването, с навиците за дребно и едро, та чак до шегите и псувните. Дотолкова — че сам да не различаваш игра ли си завъртял или това е простичкият твой живот, дето го влачиш всеки ден. С подправени карти въобще не опитвай. Ще те хванат като абдал при първото раздаване. И ще постъпят като с мошеник. Най-малкото ще те осмеят, пък после ще те изритат, ако не се отвори по-зла беда. Аз такова нещо не позволих, защото картите ми бяха чисти и неподправяни, извадени от истинското тесте. Грък ли съм — грък бях! Турчин ли съм — турчин бях! Или ако държах някоя съмнителна карта, бързо я чистех настрани.

Две такива карти ми бяха останали в Съръбаир. Тескерето и военната книжка. При новата ми самоличност, като Демир Папазоглу, с тях на търг не биваше да се явявам, нито да викам Муса Халил за титуляр в наддаването, защото от него щеше да се разбере кой съм и откъде съм. Излизаше значи, че работа в Съръбаир повече нямам и трябва да си вървя.

Неведнъж ми се е случвало за рогове да ида, без уши да се върна, но тоя път никак не съжалявах. И без туй планът ми за склада куцаше и с двата крака. Докато прехвърлях наум тая моя проста сметчица, старците се разшаваха да стават. Надигнахме се и ние с Кайзо, но изчаквахме от уважение да се източат пред нас. Като се поразредиха те към вратата, видях, че накрая крета един доста сакат човек, опрян на патерици. Не ги бях забелязал, сигурно на миндера зад себе си ги беше държал. Краката му бяха криви, недоразвити, но най-напред в очи влизаха обущата. Те и не бяха обуща, ами някакви кожени торби, пристегнати в глезените. Сякаш не за стъпала бяха правени, а дяволски копита да скрият.

— Благодаря ти, Демир ефенди! — задържа се той пред мен усмихнат. — Туй за краката на книга трябва да се запише.

— Е! — смутих се. — Тъй дойде приказката…

— Грамотен човек си, браво! — рече мъжът. — Ще те моля да ми го напишеш — да си го прочета пак на спокойствие. Същото съм си мислел, ама нямам твоя дар.

— Прощавайте, няма да мога — притесних се ужасно аз, защото на всичко отгоре не схващах сериозно ли говори недъгавият или се гаври и с мен, и със себе си. — Не съм го запомнил, пък и до ден-два съм пътник. Ще заминавам и…

— Къде ще ходиш? — почуди се той, като че в Съръбаир венчило имах. — Сеид ефенди погреба. С ханъмата сте се скарали. И нали работа диреше от кмета. Кой те чака? Я толкова не бързай!

Вкопах се на място от изумление, а оня се потътрузи, но от прага пак се обади:

— Ако поостанеш, не забравяй! Ще съм ти задължен! Хайде да не е за утре, ама за вторник се постарай!