Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ашколсун! Машаллах! Живо да си, момче! — посипаха се думи и възклицания от трите страни на миндерите.

Аз малко кратко ти предавам моята реч за краката. Нямам го сега онова настроение, а и точните си приказки забравих. Ама цял поет се извъдих тогава, само дето рими нямаше в моята поема. По-късно веднъж Хуршид Яха ми каза, че кодош съм си биел със старците, подигравал съм ги бил. Нищо подобно! Той беше подозрителен човек, пък и властта му го бе научила да търси под вола теле. Само че аз бях искрен и сериозен, запалил ми се беше барутът и като кьор-фишек блеснах за няколко минутки. На похвалите отвръщах с учтиви жестове — притисках ръка в гърдите си и климах насам-натам. Обърнах се надясно към Кайзо и видях, че прав до вратата стои доктор Октай. Не бях доловил кога е влязъл и каква част от химна ми е чул. Той се усмихваше горделиво, тръгна между двете редици на миндерите и седна до коляното на кмета.

— Гъста е турската кръв, щом още ражда такива чеда! — дълбокомислено каза един от присъстващите. — Има къде да стъпим!

— Наше момче! Наша кръв! Сербез е! И акъллия! Стопли ми сърцето! Там ни е надеждата! — в нестроен хор потвърдиха останалите.

Доволни бяха хората, че успях да се измъкна от първоначалната лека обида и вместо да им оставя горчивина, им дадох повод за похвала. Заради това избягнато предизвикателство, защото не им развалих кефа те бяха по-щедри към мен, а най-приятно им беше, че припомних тяхната младост, пъргавите нозе, леката стъпка, любовната жажда и незабравените мераци.

— Вярно! Прав е човекът — издигна се над заглъхващите гласове доктор Октай. — По стъпалото има десет хиляди рецептора и всеки миг те информират мозъка как да реагира съобразно терена.

Но това сухо и неясно обяснение не можа да ми отнеме славата в момента. И аз не се подкачих за него, направих се, че не съм го чул, и се обърнах към стареите:

— Благодаря ви, любезни господа, че ме приехте за кръв от вашата кръв…

— От къде си, момко? — попита човекът, който пръв призна турското ми достойнство. — Не съм те виждал в града ни.

— От Анталия дойдох — рекох приветливо. — Нещастие ме доведе, ама се надявам… Ако е рекъл Господ и с ваша благословия… работа може да хвана.

Както неясно изказах желанието си, така неясно, но одобрително ми отвърна общият шум.

— Учил си май? В Европа ли? — премлясна едно старче с рядка брадица.

— Учил съм — потвърдих. — Чиновник бях. Ама в Европата не съм ходил. Тукашен съм си.

— Човек в молитвата си личи — изпревари имамът любопитството на останалите. — Знам го тоя правоверен, в беда го видях наскоро и вече сме разговаряли. Ама в днешната джума 43 43 Петъчна религиозна служба. го познах.

И като ме похвали за молитвеното усърдие, той разказа което знаеше за мен покрай погребението на Сеид ефенди.

Имамът говореше медено, драго му беше, че пръв е открил такава забележителност. Аз ту навеждах скромно очи, ту поглеждах тавана и докато шарех така, видях, че доктор Октай се наведе към кмета и му прошепна нещо. За мен ли? Ами ако и той рече да си отвори устата?! От инат — заради благите приказки на ходжата. И за отмъщение — дето му сграбчих парцалите в хотела. Само че никак не се уплаших. Знаеш ли защо? Защото чувствах, че никой няма да му повярва, дори с пръст да ме посочи за убиец. Като стена ще ме защитят тия достолепни старци — тъй усещах тогава. Ще различат те клеветата, защото не може капка от тяхната гъста кръв, сербез и акъллия момък като мен, добър турчин и ревностен богомолец да отрови господаря си. Няма да се отрекат те нито от думите си, нито от мен…

Чувал ли си една приказка за мечката? Прияли й се круши в зимната бърлога и тя рекла: „Тая година много ще се родят!“ Та и моята работа беше такава. Имах нужда от доверие, от защитници, от признание, че не съм толкоз лош. И ето че каквото търсех, туй и намерих в джамийското кафене. Ако искаш, речи, че съм го нагласил, ако искаш, речи, че съм си го измислил, ама похвалите на тия хора ми дойдоха като мехлем и ми вдъхнаха голяма сигурност. При това имамът продължаваше да пресилва моите добродетели като турчин и правоверен. Чудех се как ме беше опознал толкова от един само разговор. А може би и той ме измисляше, потребно му бе да вярва в моите достойнства, защото млади хора като мен бяха поразредили молитвите в джамията.

Това, което казвам сега, не съм го съобразявал, а беше усет, настроение, ведър лъх в душата ми след предишните дни на объркване и скръб. И точно в тоя миг дойде обикновеният, простичък въпрос на Хуршид Яха: