Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Кметството беше заключено, но като похлопах, пазвантинът ми отвори. Май му развалих дрямката — препречил ръка, не ме пуска да вляза. Казах за какво съм дошъл.

— Туй е кметска работа — отвръща, — ама къде го дириш? И от ефендетата никой няма.

— А утре ще бъдат ли?

— Не съм им началник — вика. — Белким дойдат. — И спусна мандалото под носа ми.

Повлякох се по дюкяните да подпитам откъде си вземат стоката, върви ли алъш-веришът. Да ти кажа правичката, нямах голям мерак да оставам в Съръбаир. По-скоро ми се щеше Муса Халил да ме викне при себе си. Пък като му исках две неща, все вярвах на едното да се съгласи. Ама не биваше да пращам янлъш предложение, точно трябваше да опиша положението.

В първата бакалничка заварих Кайзо, облакътен на тезгяха.

— А! — зарадва ми се той. — Ти не си ли в джамията? Я да вървим, че изтървахме молитвата!

— Ти да не си се бил? — рекох да го залисам. На скулата му имаше прясна драскотина, а окото — насинено.

— Ритна ме едно магаре — вика, — ама му свалих петалата.

Забра ме Кайзо със себе си, не можах да се измъкна. Заведе ме в същата джамия, с чийто имам бях говорил. Взехме си абдеста 40 40 Ритуално измиване. набързо, влязохме и тъй като малко бяхме позакъснели, веднага коленичихме на едно празно местенце. И каквото правеха другите, туй правех и аз. Кланях се, вдигах ръце, шъпнех нещо, дето и сам не знаех какво е, отвореха ли уста останалите мъже да отвърнат на призива, повтарях и аз след тях със задавен глас. В молитвената ниша служеше познатият ми имам и като се обърна по едно време, забелязах, че окото му с доволство ме съзря между множеството.

Течеше следобедната петъчна молитва, по-дълга от другите през деня. В началото аз наблюдавах крадешком, следях как гигантската фигура на Кайзо се кърши, сякаш камила полягваше за почивка, но малко по малко взех да се увличам. Редиците на стотината богомолци, надеждата и самоотречението им в думи и движения, тържествените вопли на свещенослужителя, мирисът на разтопен восък и други, неизвестни ми благовония, целият храмов въздух, наситен с настойчива вяра и искрено подчинение — всичко това побутна душата ми, заля я, всмука я в себе си, за да се изравни тя под свода на скромната джамия и с молещите се, и с техните молби.

Вярно, аз не знаех какви думи предписва Коранът за тоя ден и час и първом мърморех невнятни звуци, но скоро молитвената вълна понесе и мен. Аллах, Господи Боже! — мълвях в себе си аз. — Мохамеде! Исусе Христе! Простете ми и приемете ме! Вие сте добротворци на всички твари — смилете се и над мен! Ако си един, Боже, ще ми познаеш гласа, откъдето и да те викам, защото и друг път съм те молил. Ако сте двама, не се сърдете, че едновременно се обръщам към вас, а дайте поне половин ухо на молбите ми! Не се карайте как да ме поделите, защото и на двама ви изцяло се давам и само на вас се надявам. Аллах велики! Боже милостиви! Ако вие не ме приемете, дяволът бакшиш дава за мен! Но омразен ми е той и страх ме е от него и затуй само пред вас коленича да ме закриляте. Водете ме по своите пътища и чуйте ме!

През тия дни много бях изнервен и объркан. Смъртта на Сеид ефенди попиля живота ми, както се бе открил той пред мен. И макар външно да се крепях, всичко вътре в мен трепереше и търсеше да си намери новото място. Тая работа със склада, с писмото до Муса Халил беше залъгалка, опит да се уловя за нещо и да се съвзема. Тъй че в молитвата ми нямаше нито грам подигравка. За нея бях настроен вече — от смут, от страх, от недоволство и несигурност.

Малко ми трябваше да излея душата си пред някого и ето че точно в джамията се случи. Може би истерия ме беше хванала в ония минути, както пред Караканьоти, когато изплаках и майчиното си мляко. Повлича ме понякога тоя бяс на изповедта, на покаянието, когато чашата на сърцето ми се препълни и трябва да отлея от нея. И аз със стръв посягах нагоре, като че исках да уловя някого за реверите, удрях чело в пода на Аллаховия дом — горещо се молех и нему, и на Христовия Бог, на всички техни светци и довереници, дето бяха неми свидетели на окаяния ми живот. Молех се за душата на Сеид ефенди и се кълнях, че съм невинен за гибелта му, молех се за майка ми в Пазарджик и просех милост за бягството си… И за много още неща, дето не искам да си спомням.

Когато службата свърши, бях тъй зашеметен, все едно вихрушка ме беше въртяла. Хората наставаха да си вървят, а аз останах на колене, похлупил лице в дланите си. Вдигнах глава, когато имамът ме погали по рамото.