Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ами парите! Искам си ги, както Сеид ефенди рече!

— Това скоро ще се разбере — отвърна Асие ханъм. — Кълна се — ще те известя! Ти само чакай тук! Пък сега — допълни, — каквото има, ще ти го дам. Само обещай!

Извади портфейла на мъжа си, подхвърли го на леглото.

— И куфарчето да видя! — нареждам.

Скръцна й сърцето, но тоя път даде ключа. Зарових се вътре — Сеид ефенди бе взел и нужни, и ненужни неща, за спомен. В банковите преводи обаче името ми нийде го нямаше. Ама той човекът каза, че тепърва ще урежда моето положение. Разминах се с добрата съдба! За малко, но се разминах! Иначе сега в Турция висш магистрат можеше да съм…

Кога човек се дави, и за змия се хваща. Тъй Асие ханъм ме гледаше с ужас и надежда, очаквайки какво най-сетне ще реша. Противна ми стана цялата разправия. Джендемѐ! Що не вървиш по дяволите! — рекох си. — Що пък с теб ще се влача! Ще взема следващия параход… Вдигнах портфейла, прибрах повечето пари. Оставих й да не е без хич.

— Сбогом, Асие ханъм — хванах дръжката на вратата. — Почитах те заради Сеид ефенди. Да беше помислила за него да отмъстим, ама… Да те изпращам ли?

— Недей! — прошушна тя с пребелели устни. — Да не гледат хората…

— Сиктир на хората! — ревнах като бесен, без да бях очаквал, че тъй ще избухна в последния миг.

Някой опъваше вратата отвън. Слугинята на имама беше дошла — оставих Асие ханъм в сигурни ръце. И като глиган се сурнах по стълбата. Изскочих навън — от човек имах нужда, от приятел, да си изплача обидите. Ама кого да диря, като освен ходжата двама души познавах само — единия убиец, другия — тъпак безподобен.

Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…

В хотела преспах още няколко нощи, но с Асие ханъм повече не се срещнахме. Даже в деня, когато трябваше да дойде параходът, се запилях далеч от пристанището. А като замина тя, разбрах колко народ е знаел за нашето пристигане и за смъртта на Сеид ефенди. Защото тия хорица сега се втренчиха в мен. Защо съм останал? Защо не съм последвал своята чорбаджийка? Пръв попита хотелджията, но и други подмятаха или ако не казваха направо, в очите им четях това недоумение. И докато от останалите лесно се измъквах, на Кайзо трябваше да дам смислено обяснение, защото той се закачи за мен, другар ми се обяви.

— Смъртта всеки договор разваля — рекох му. — Свободен съм вече. Ще гледам търговия да завъртя. Много сте изостанали тук и стоките по-скъпо ви излизат.

— А-а, пари имаш значи! — вика той.

— Пари нямам — сопнах се, — ама ще взема кредит. Банките са затуй.

А да му кажа това нещо причината беше, че пред кметството бяха лепнали обява. Тъй и тъй, общината дава склад под наем. Търг ще има и който наддаде, ще го вземе.

— Къде ли ще е тоя склад? — попитах Кайзо, който стърчеше зад гърба ми.

— Знам го — отвърна той. — На пристанището. По-рано беше на Садъкаа, ама мюдюринът го прибра.

Заведе ме да го видя. Два пъти по-малък от оня в Анталия, ремонт ще иска, но за работа става. Аз пари нямах ни на търг да се явявам, ни да пълня склада със стока, но ми хрумна да пиша на Муса Халил. Да му подскажа той да наеме постройката, да си разшири търговията в Съръбаир, пък мен да сложи управител. Ако не приеме, не би ли ме взел обратно в Анталия, там да му помагам. Вярвах, че Асие ханъм му е съобщила вече за кончината на Сеид ефенди, но и аз започнах със скръбната новина. Като стигнах до предложението ми обаче, видях, че на лист изложена, работата изглежда афиф. Ако направим склад за храни примерно, ще има ли достатъчно пазар в градеца и околните села? И кога ще бъде тоя търг не пишеше в обявлението. Какви документи ще трябват, ще искат ли банкова гаранция? Оставих писмото недовършено, тръгнах да разуча.