Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Аллах е всемогъщ, синко — благо се усмихваше той. — Хайде, стани сега.

Кайзо бе зяпнал, смаян от религиозното ми вживяване. Тръгнах навън и докато излезем от вратата, имамът леко ме придържаше под мишницата. Пред входа ме пусна, кимна с ведрото си широко лице и кривна през калдъръменото дворче към кафенето.

По пътя насам бях казал на Кайзо къде съм ходил и той отвърна, че кметът сигурно ще се отбие следобеда в същото това кафене. Да съм го дебнел на излизане, да го заговоря и ако е на кеф, да измоля кога да ме приеме. Защото ей тъй от улицата при него не се влизало. И името каза на мюдюрина — Хуршид Яха.

— Ще влезем ли? — завъртях аз глава зад гърба на имама.

— Не са ни канили — боязливо рече великанът.

— Кой да те кани? Кафене е — да не е диванхане 41 41 В случая — служебно помещение. — отвърнах пренебрежително.

— Ела! На друго място ще идем — не се съгласи тоя мой натрапен опекун. — И гювендии може да сбараме. Не е тук за хора като нас…

Раздразни ме, че слага и двама ни в един кюп и без да го убеждавам повече, се запътих към другия вход, откъм уличката. Поради моята дързост и Кайзо се престраши — като отворих вратата, и той се изсули след мен в кафенето. На миндерлъците, обхващащи трите стени на помещението, седяха петнайсетина човека, все възрастни хора по тогавашната ми мярка. Сред по-младите беше и Хуршид Яха, минаващ малко четиридесетте.

— Добър ви ден, господа! Аллах да ви закриля! — казах учтиво, но без да се колебая и да искам разрешение, седнах в края на миндера.

И появата ни, и моят поздрав прекъснаха оня, дето говореше. Всички погледи паднаха върху нас, като че чакаха допълнително обяснение, но никой нищо не ни рече. Тук-там някой промърмори в отговор на благословията ми, тук-там друг се прокашля, а кафеджията, който ме беше запомнил от идването с имама, след малко донесе филджаните. Аз деликатно изух обувки с пръстите на краката си и най-напред прибрах едната нога под задника си, а сетне и другата. И Кайзо до мен сгъна своите мотовилки по тоя турски табиет, все едно камилска птица се нагласи да мъти.

Говореше се за войната. Може би ако одумваха някого от градеца, ако обсъждаха по-близки им работи, щяха да намерят начин да ни покажат вратата. Ама приказката беше обща, далечна и както се казва, неангажираща. За сраженията в африканската пустиня между немци и англичани. Кой какво е отстъпил и кой какво е завзел. И как е станало аджеба. С майсторлък или с напразни жертви.

— Туй, което нашата конница за ден е прегазвала, те с машини не могат го взе — рече един старец и пуфна облак дим от наргилето си.

— Конницата иска юнаци, а в машината и шубелия 42 42 Страхливец. може се скри — добави друг, но и малко несъгласие внесе в разговора: — Самата машина обаче е по-бърза и люта.

Приказката се отмести към военната техника. За танковете, за верижните камиони, за аеропланите и бомбите. Като оглеждаха от вси страни онова, за което бяха чували и по-малко — виждали, един от господата заключи:

— Страшно чудо! Непомисляно!

— Щом нов ден се отвори — и ново чудо стане! — подкрепи го втори.

И ето че от дума на дума градските първенци се прехвърлиха върху чудесата, що творяха науката и производството. Лек спор се завъртя кое е по-голямо чудо — телефонът ли или радиото, електричеството или пък язовирите, дето правителството бе почнало да строи из Анадола. Кой на каквото и чудо да се чудеше, всички бяха съгласни, че не се знае до какво ще доживеят. И че човешките чудеса из ден в ден стават по-многобройни, сложни и завързани.

Слушах аз какво умуват старците от дълбоката провинция и чаках да се наситят, че да си вървят. И тогава да се доближа до кмета, да го заговоря по моята работа. Бях го познал по един само белег от описанието на Кайзо. Че е бръснат изцяло. Другите бяха все мустаклии, а неколцина от по-старите носеха и бради. Как да ти го представя Хуршид Яха, като нищо особено нямаше по лицето му. Само дето очичките му бяха едно до друго на два пръста разстояние, светлокафяви, лъскави. Чело средно, без тежки кахъри, устни прибрани и стегнати, уши, нос, брадичка също тъй средни и приятни на вид. В общия разговор той пак средно се намесваше, а като подхванаха чудесата, млъкна съвсем. Виждаше ми се, че другаде са му мислите, че детски брътвеж му се струват тукашните мъдрувания, но не ги прекъсва от деликатност.

Не знам защо се намесих. Може би ми омръзна да чакам, може би исках да привлека вниманието на кмета. Или онова настроение от джамията още не беше преминало и то ме потегли какво да река.