Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Легни си. Почини си — благо предложих. — Главата ти се е замаяла от съклет…

— Сега ми обещай! Ръка ще ти целувам! — проплака тя в отговор.

Когато доктор Октай хвърли думата за отравяне и двамата с Асие ханъм се заподозряхме един друг, аз си мислех как ли изглеждам в очите й, после нея претеглях за вина, но ще призная — не ми дойде наум: как пък двамата заедно се виждаме на нечие зло око. Пак докторът ни го подсказа с намека, че до вдовицата млад мъж се намерил. Това бе подпалило фитила на Асие ханъм. Останалото тя си беше донадила и цялата фантасмагория се крепеше на две точки. Първата — че младият чиновник се залибил с прекрасната кадъна, жената на чорбаджията си. И втората — че двамцата са уморили дъртака, та да си правят кефа необезпокоявани и да му харчат жълтиците. А тая сценка в главата на Асие ханъм я плашеше до побъркване. Най-много — да не би близките й да помислят нещо подобно, да заподозрат майка си в прелюбодеяние, когато се изтърсим от парахода без Сеид ефенди. Особено пък ако докторът не се задоволеше с подкупа, и все пак до Истанбул стигнеше приказка, че Османоглу е умрял от отрова.

Поради тая сценка и от мен се боеше. Когато на човек от зор му се размърдат чивиите, той почва да гледа на света според новото разместване. Сложила ме веднъж в ролята на любовника, Асие ханъм дотам се бе замаяла, та вярваше, че точно тая роля ще играя в нейната постановка. Траял съм до време значи, пък като го няма Сеид ефенди, ще скоча да я награбя.

Всичко друго разбирах и можех да оправдая, ама това нещо направо ме влудяваше, докато се обяснявахме. Говорим за неща сериозни, дето ми решават бъдещето, ама прави стоим от двете страни на кревата. Направя ли крачка да се разтъпча, и тя мръдне от другия край. Варди се да не я погна изведнъж и да я скепцам за шалварите. Какво ли не й приказвах да я успокоя. Включително грубости. Че е стара за мен, че не ми харесва и пет пари не давам за нея. Не се доверява обаче, смята, че я залисвам. Мръсник съм бил, по очите ме усетила, защото съм гледал мазно като земпаре 39 39 Развратник. . По едно време тъй ме раздразни, че си рекох: ще взема да рипна през леглото и я уловя, та да видим ще пищи ли дъртата пастърма и какви игри ми играе. Но се сдържах — и по-добре. Не се знае дали тая сценка на ужким нямаше да се превърне в нещо истинско и грозно…

Ще си помислиш може би, че Асие ханъм е била луда. Или че дълго време си е потискала мераците, докато избият по тоя шантав начин. С първото не съм съгласен, във второто не съм сигурен, макар подобни работи да стават по света. Вярно е едно — че на тая домашна жена, дето рядко бе прекрачвала прага на къщата си, изневиделица й се струпа голям товар. Мъжът й умря, убийца я изкараха, в изневяра я набедиха. За неопитен човек като нея да прекара такова нещо е все едно гол охлюв през жарава да пропълзи. Така че наистина временно се беше шашардисала.

Ама мисля, че и друго има. Защо по тоя начин си показа шашкънията? Тя бе крита жена, от някогашните кадъни, макар да бе хвърлила яшмака. От майка си, от баба си още научила, че най-важно за една жена е да се крие, пред мъжко око да не излиза — там е главната опасност за нея. Мъж ли е — за едно нещо се точи той на жената. Такъв ще да е бил защитният рефлекс на Асие ханъм, дълбоко изкопаният отбранителен ров при съмнително мъжко приближаване. И ето че злощастните събития мен поставиха на ръба на укреплението, мен нарочи тя за похитител на кадънската си чест и почтеност…

Ама все пак това са гадания, плъзгава материя, психологии, както му казват. Каквото и да ставаше в душицата на Асие ханъм, на устата й беше едно — в Съръбаир да остана, на парахода да не се качвам, да не ни видят близките в Истанбул, че слизаме заедно. Туй молеше, за туй ме заклинаше. Едната дъщеря и зетят ме бяха виждали предишната година. Не можеха да знаят обаче, че и аз съм тръгнал да се преселвам със старите. Какво им е казала после Асие ханъм, не ми е известно. Напълно ли ме скри, споменала ли е, че заедно сме пътували до Съръбаир и ме писа беглец след смъртта на Сеид ефенди?…

В началото аз не се съгласих, разбира се. Нямам работа в Съръбаир, казвам й, пък щом толкоз те е страх, настрана ще стоя в парахода и последен ще сляза на пристанището — когато си идете. Не, къса и хвърля тя, ще те зърнат случайно и още по-лошо ще стане, по-подозрително. Безумица някаква — как да я убедиш?! Качиш ли се, заплашва ме кадъната, аз ще се хвърля в морето! По-добре смърт, отколкото позор! Какъв позор?! — почвам от начало, ама виждам, че от миг на миг все повече я лови истерията. Тъй доста време си премятахме подобни думи като горещ картоф, докато кряснах: