Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Кацна ми като на длан това откритие, но след него имаше и още една стъпчица. Щом доктор Октай е решил да ни изнудва, само един начин имаше да ни вплете яко в своята мрежа. Сещаш се какъв. Сеид ефенди да умре. Или ако беше тръгнал натам, ама се туткаше и бавеше, да го побутне лекичко към оня свят. Като с промивката примерно.

Убеден бях тогава, че Ибрахим Октай уби Сеид ефенди хладнокръвно и съзнателно. На Кайзо туй не му го слагам грях, защото той беше добиче, вършеше каквото му наредят. И ето че сега убиецът сочеше нас за убийци, даже злато взе за своето злодеяние. Ама какво можех да докажа? Къде да ида? На кого да се оплача, като никой не ме знаеше в Съръбаир? На мен ли ще вярват или на своя приятел доктора? Медицинска експертиза ли ще свикат? Независимо следствие ли ще назначат? И щеше ли Асие ханъм да тръгне с мен?

Никога! Вдигнах глава и я видях, че е минала от другата страна на покойника. Нямаше нужда да й разправям какво си мисля, защото тя го бе разбрала по-бързо от мен. Сенките под очите й бяха станали янтарени, смазана изглеждаше от връхлетялата ни беда, ама ми се стори, че и малко облекчение й беше дошло. Нямаше го оня див страх като одеве, когато грохна на колене пред доктора. За нищо на света Асие ханъм не би допуснала до щерките и зетьовете да стигне слух, че са я замесили в такова подозрение. Висш съд да я оправдаеше напълно, пак щеше да остане дъх от отровата. Иди обяснявай всекиму заек ли си, камила ли си. С какви очи ще отвръща на челядта си, че не тя е убийцата? Нямаше ли мълвата да навреди на високата служба на зетьовете? Стигаше й вината, че е оставила господаря й да умре по път. Не, доволна беше Асие ханъм, че с два накита замаза клеветата. Нито правда, нито възмездие можеха да я изкарат от нейната черупка. Сеид ефенди нямаше да стане от гроба. Защо сама да се позори в разправии с подлеца? Запуши му устата с малко злато, пък бягай надалеч…

Може и права да е била кадъната за себе си. Съвестта си да е чувствала чиста. Ама аз какво да кажа за мен самия? Ако Ибрахим Октай беше помогнал на Сеид ефенди да умре, кой пък бе помогнал на убиеца? Аз, миличък! Аз! С моето дрънкане във файтона. Кой ме би да разправям какви сме и що сме?! Да съблазнявам мръсника с богатството на стареца? А и за себе си подхвърлих — ей тъй, между другото уж, че съпрузите ще останат в Истанбул, пък аз ще ходя да уча в Швейцария. Да се похваля, да не би да помисли докторът, че съм момче за всичко, а да разбере, че съм личност, избрана за велико бъдеще.

Виж какво — може и да преувеличавам своята вина. Може и без моите приказки Ибрахим Октай да усетеше какви сме и да постъпеше по същия начин. Ама че плямпах, не бива да крия. А тогава смятах, че точно моята голяма уста изкуси убиеца, подмами го, насъска го за злодейството.

Как да не съм мнителен, ми кажи?! Където и да живях, а най-много тук, в София, не само на своя глава го понесох, но и безчет пъти го гледах при други хора. Откриеш ли си малко гърба — ще се намери ръка да ти забие ножа. Довериш ли се на ближен — ще дойде ден да те предаде. Похвалиш ли се със своя радост — сто завистника ще подбудиш да ти вгорчат живота…

Асие ханъм сякаш отгатна какво ме мъчеше и през трупа попита:

— Откъде знае за Сеид ефенди? Ти ли му каза?

— Две думи — смънках гузно.

— Две думи три гроба копаят! Дано и той се продъни там! — прокле тя доктора.

— Асие ханъм — обадих се след малко, — парите ми свършиха. Ще дойдат хора за погребението…

Вярно беше, че доста понамаляха. Не носех много на парахода, защото бях ли със Сеид ефенди, той се разплащаше. А каквото имах, повечето отиде за файтона, за хотела и най-много за доктор Октай и Кайзо. Широко харчех аз в Анталия, но и малко отделях за спестяване. Сеид ефенди ме поучи. Имаше тогава една банка, Делова банка се казваше, с клон в града. Там си бях открил влог и документ ми издадоха, разбира се, ама не вярвах, че мога да тегля от Съръбаир.

— Аз пари не държа — отвърна ми ханъмата. — Каквото имаше в кесията му — кимна тя към мъртвеца и пак се разплака.

Почаках да се успокои и рекох:

— Да видим в куфарчето…

Станах, сложих го на стола и тя го отвори — сигурно бе намерила ключето пак в кесията на покойника. През рамото й следях как повдигна папките, порови тук-там — пари нямаше.

— Да погледна за какво са книжата — предложих.

— Каквото си гледал — свърши! — хлопна тя капака. — Други ще гледат вече. И прави му сметката да липсва нещо!

— Чист съм! — опънах се като струна. — Един влог имам в Делова банка — от заплатата съм късал. Пък и да съм крал, в книжата не е записано…