Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Това бе царството на Кайзо. Аз не знам друг да влизаше в пущинака. Той често и нощуваше там, из съборетените. Иначе Кайзо си имаше дом в градеца. Майка му и леля му, вдовици, се събрали да живеят заедно. Него гледали, нему се надявали — той бил мъжът на къщата. И както разбрах по-късно, добър син и племенник се показвал, не оставял бабичките в нужда.

Но махни го Кайзо сега, не му е дошло времето, пък и като влязохме, той се изгуби от погледа ми. Къщата аз мога да ти опиша стая по стая и кьоше по кьоше, защото точно месец и седемнайсет дни живях в нея. Ама излишно е, макар в пашов сарай да не си влизал. По-добре за душицата си да се заловя.

Качихме се на горния кат, в предната одая на едновремешния селямлък 46 46 Мъжката част на къщата. . Старата подредба беше запазена, в дъното, на миндери край ниска маса седяха двама човека. Ще избързам да кажа, че единият беше началникът на полицията, вторият отговаряше за данъците и въобще за всички парични въпроси в кметството. След нас дойде още един, него бях зърнал в кафенето, така че шест души се събрахме. В началото те заговориха лекичко, с шегички, за туй, за онуй, за ланшния сняг, за киселото грозде. Но малко по малко взеха да споменават имена, наближаваха сериозното, данъчният извади папка и нетърпеливо заогъва ъгълчето й. Влязоха двама слуги, донесоха студено мляко, пак кафе, лимонада. Като си тръгнаха, Хуршид Яха се прокашля и сложи длан пред себе си на масата — междучасието свърши.

— Доведох ви нов човек — рече той. — Някои са го виждали. Които не са — да ви запозная, преди да сме почнали другите си работи. Демир Папазоглу — отскоро е в Съръбаир, ама вече го хвалят. Образован момък, частен чиновник бил. Работа иска да почне в скромния ни град. Като молител иде.

Всички ме проплакнаха с по един поглед, само полицаят не трепна с око като пред нещо познато и досадно.

— Е, господин Папазоглу — добави Хуршид Яха, — какво си намислил?

— Благодаря ви, господин кмете! Благодаря ви, господа, за гостоприемството! — почнах аз отракано и изложих кьопавия си замисъл.

— Добре, добре — съгласи се кметът накрая. — Възможно е да стане…

Притесних се леко заради ония две фалшиви карти в ръката ми. Твърде лесно пое работата, в небрано лозе ще се озова. Ами ако рекат: подай прошение утре, предяви документи веднага. Не беше късно да дам заден ход, без да знам още как ще се отметна от собствената си молба. И се дразнех малко, че сам се вързах, макар възелът да ми се видеше хлабав. Как тъй стана, че се натиках в самия палат на управниците?!

След бързото си одобрение Хуршид Яха бе вдигнал ръце другите да ми дърпат парцалите. Взеха да разпитват кога съм почнал работа в склада при Муса Халил, па как Сеид ефенди ме е взел при себе си, па какво точно съм вършил. Наложи се да поразправя за търговията му, за корабите и тухларната фабрика и как сме ги продали едно по едно.

— Имаш опит — тегли чертата Рашид ага. — Само че с нашия склад работата ще се проточи. Процедури, чакане… Ще идат два-три месеца.

Разгеле! — помислих си. — Ето я вратичката!

— Тъкмо да отскоча до Анталия — рекох. — Или до Истанбул по друга една работа.

— Но ще те предупредя, Демир ефенди — наклони се към мен сакатият. — Защото си ми симпатичен. Ако си спастрил някоя парица с труд и старание, или по друг някакъв начин, не ти трябва в тоя склад да я хвърляш. Там дяволът яйце е снесъл.

Каза го доверително, като на близък, от когото не бива да се крие кусурът на имота. Сякаш по-важен бях от интереса на кметството да даде постройката под наем и сякаш не бяхме на кметски съвет, ами издаде служебна тайна в някакво ъгълче заради старо наше приятелство.

— Защо? Какво е станало? — обърнах се към кмета.

Той се намръщи, но не на мен.

— Оня батак стои! — рече на останалите. — Как я смяташ, Хасан ефенди?

— За мен скрито-покрито няма — нацупи се данъчният. — Ако речете, веднага…

— Друго нещо? — пресече го Хуршид Яха.

— Същото — унило отвърна чиновникът.

Мъжете нервно се размърдаха, пък сетне ги обори дълбока мисъл, сякаш ме забравиха. Само че Рашид ага се обади с глас помирителен и подкупващ:

— Мисля си, господа, не ще ли може да ни помогне нашият млад приятел? Нали е водил търговски книги. Ей тъй — да погледне само. Друго е външното око. И нали оня туй иска…

— Защо да не може! — намеси се познатият от кафенето. — С устата си пилци лови. Защо да не може!

— Ама за какво става дума? — озърнах се слисано.

Кметът гледаше към масата, за миг очичките му се кръстосаха и пак се изправиха в някаква точка.