Джон Голсуърти - Над всичко

Старият Петънс, който чакаше Съмерхей да се върне, чу далечното цвилене и отиде към градинската врата, взирайки се с малките си очи към заник слънце. Той видя един кон без конник да препуска из „пущинака“ и помисли; „Трябва да го уловя, побягнал е от господаря!“ Той се върна, взе малко овес и се запъти. Характерно беше, че старият коняр не мислеше за някаква злополука. Господарят навярно беше слязъл да отвори тежката врата, а тоя дявол в това време беше побягнал!…

След половин час той влезе в осветената кухня, запъхтян, разтреперан, сълзи капеха от очите му. „О, Господи! Повикайте хора от чифлика! Донесете една носилка! Ах, Господи, Бети, вие и готвачката — не мога да я откъсна от него! Не продумва, цяла е вледена! Елате по-скоро! О, Господи! Бедният господар! Конят навярно се е впуснал върху развалината и го е убил. Видях белези по дяволското животно, наранило си е плещите от зида. Ах, Господи! Елате — по-скоро! Вземете носилка, иначе тя ще умре там в тинята! Турете детето да си легне, викайте лекар и телеграфирайте на майора да дойде веднага. Дявол да ви вземе, изгубихте и ума, и дума! Каква полза сега да плачете и да се вайкате?“

В шепота на полетата светлината от един фенер падна в ъгъла върху старата развалина, върху бръшляна и счупената врата, върху калта и златните листа, върху двете тела, притиснати едно в друго. Джип беше в безсъзнание и нямаше разлика между нея и мъртвия. И сега по мократа трева, под вятъра и лунната светлина тръгна шествие — две носилки, двама мъже носеха едната, две жени и един мъж другата, а зад тях вървяха старият Петънс и конят.

Джип дойде на себе си в леглото си и първото й сънливо движение беше към другаря й. Все със затворени очи тя протегна ръка, за да го докосне, преди да заспи пак. Тя не усети никаква топлина, никакво тяло и в размътения й от морфина мозък мина неясната, самотна мисъл: „Ах, да, той е в Лондон!“ Тя се обърна на гърба си; Лондон? Имаше нещо там! Тя отвори очи. Цяла нощ ли беше горял огънят! Някой седеше в креслото или — сънуваше ли тя? И внезапно, без да знае защо, тя почна да пъшка. Фигурата се обърна, огънят освети лицето й. Бети! Джип затвори очи. Обля я ледена пот.

— Бети!

— Да, миличко!

— Какво стана?

— Не мисли, миличко, не мисли. Татко ти сега ще дойде, милото ми!

Очите на Джип блуждаеха от огъня и тая олюляваща се фигура към слабата светлина, която проникваше през завесата и още не беше собствено никаква светлина. Тя овлажни устните си с езика си, кръстоса конвулсивно ръцете си под завивката върху сърцето си. Значи не беше умряла с него? Не беше се върнала с него обратно в земята. Не?… Изведнъж в нея лумна някакъв пламък. Те се мъчеха да я спасят! По дяволите!

— Бети, жадна съм. Дай ми малко чай!

— Да, мила, ей сега! Ще те облекчи. Ти си добро момиче!

Едвам вратата се затвори и Джип скочи. Тя се впусна към гардероба, взе дългото си кожено палто, обу чехлите си, хвърли някакво дантелено шалче на главата си и отвори вратата. Всичко тъмно; всичко спокойно! Със затаен дъх тя се спусна безшумно по стълбата, откачи веригата на външната врата, отвори я и излезе. Като сянка мина през тревата, излезе из градината на пътя под тъмните дървета, от които капеха капки. Сутринната дрезгавина смесваше своята сива убита светлина с нощния мрак. Тя чу шума от една кола, която се изкачваше по хълма и се скри зад живия плет. Светлината от автомобила се изля на тая страна, освети изведнъж храстите и дънерите на дърветата, направи да блесне мокрият път. Джип видя, че шофьорът обръща главата си към нея, после колата потъна в мрака, задната й светлина изчезна. Те отиваха към Червената къща, навярно баща й или докторът, за да се мъчат да я спасят. Тя се завтече по-нататък. Един мъж с куче излезе от една врата и извика: „Ей!“ Тя беше изгубила чехлите си, тичаше боса, без да усеща камъните и трънаците край пътя, тичаше към пътеката, която водеше към реката, там дето брегът беше открит.

Вече беше стигнала пътеката; на стотина ядра се виждаха върбите и сивият блясък на реката. Реката и най-щастливите часове в целия й живот! Ако той беше нейде, щеше да го намери тук, дето беше лежал с глава на гърдите й, дето беше мечтала, видяла красота, дето толкова го беше обичала! Тя стигна до брега. Студена, сива, мълчалива и по-бърза от вчера, реката течеше. Далечните брегове бяха почнали да се белеят в утринната дрезгавина. Джип стоеше неподвижна, запъхтяна след толкова тичане. Коленете й не я държеха, тя падна в мократа трева, обви ръце около уморените си крака, започна да се люлее насам-нататък, косата й бе нападала по лицето й. Задушаваше се. Тя седеше и чакаше да поеме пак дъх, да има пак сила, да захвърли живота и да потъне в сивата вода. Някакво странно отделяне от самата нея, присъщо на треската, я обхвана, тя сякаш се виждаше сама да седи и да чака тук; мислеше: „Ще се видя умряла, влачена между тръстиките, ще видя птичките да се чудят над мене!“ И внезапно избухна в ридания. Нейното момче, нейното момче — бедната му коса! И тя се захлупи на очите си, зарови се за пръстта и мократа трева.