Джон Голсуърти - Над всичко

На следната утрина тя без колебание пристъпи към изпълнението на плана си. Наложи си да се усмихва и да говори, като че нищо не беше станало, и наблюдаваше със страшна болка в сърцето облекчението на лицето му, явната му радост от промяната. Почака, докато той се приготви да слезе, и каза, все още усмихвайки се:

— Забрави всичко от вчера, мили. Обещай ми, че нищо няма да се промени от това. Ти трябва да си пазиш приятелствата, не трябва нищо да загубиш. Няма да ми е нищо, ще бъда съвсем щастлива! — Той коленичи и опря челото си на скута й. Тя гладеше косата му и повтаряше: „Ще бъда щастлива, ако се наслаждаваш от всичко, което се изпречи на пътя ти. Няма да ме безпокои ни най-малко.“ И тя наблюдаваше лицето му, по което смущението изчезна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, наистина!

— Тогава виждаш, че няма нищо, че никога не е имало нещо — в сравнение с тебе — никога!

Той беше приел нейното разпятие.

— Ще бъде подло да се откажеш от тая близост, и на братовчедката ти ще е тежко.

Тя видя, че облекчението по лицето му се засили и се изсмя внезапно. Той скочи и я погледна смаян.

— О Джип, за Бога, не почвай пак!

Със стеснение тя се отвърна, закри лицето си с ръце, не отговори нищо на всичките му молби и целувки и като се отскубна от него, спусна се към вратата. Една безумна мисъл я облада. Ако тя умре, всичко щеше да се оправи за него, щеше да е добре — спокойно за всички! Но той се хвърли пред нея.

— Джип, за Бога! Ще я оставя, разбира се ще я оставя! Бъди — бъди разумна! Не давам ни пара за нея в сравнение с тебе!

И сега пак настъпи едно от ония затишия, за които и двамата знаеха, че са затишия от изтощение.

Камбаните биеха, вятърът беше утихнал, настъпи едно от ония затишия, които идват през нощта и траят по петнадесет часа, градината беше покрита с листя, зелени, жълти, тъмночервени.

Съмерхей остана цялата сутрин при нея. Постепенно той изгуби страха си, тя изглеждаше сега спокойна, а той не понасяше лесно тревогите и се стараеше да ги отърси от себе си. Но след обед бурята почна пак с една сила, която показваше колко дълбока беше раната. Той попита дали ще му поръча нещо, като отиде утре в града, а тя му отговори: О не, благодаря, ти си имаш друга работа, имаш да ходиш на гости!

Гласът й, лицето й, му показваха с нова сила, как беше парализиран животът му. Ако не може да я убеди в своята любов — той ще живее в постоянен страх, че като се върне, няма да я намери, че тя ще направи нещо ужасно. Той я погледна с ужас и излезе от стаята. Пак го обхвана чувство, че трябва да се блъсне с главата си в нещо и пак се помъчи да го задуши. Такава дребулия, а такива страшни последици. Цялото й равновесие, целият й разум изглеждаха разрушени. Какво беше сторил толкова ужасно. Не можеше да възспре онова момиче да не го обича!

През нощта Джип каза:

— Ти си жесток. Няма нищо в света, което да не бих мразила, само ако знаех, че видът му ти причинява за момент болка!

Това беше вярно, той чувствуваше, че е вярно, но не можеше да мрази момичето, защото то го обичаше — дори ако чрез това би спестил на Джип мъките. Това не беше разумно, не беше възможно. Защо жените да не могат да видят нещата в правилното им съотношение? Тя го намира жесток! Но той не беше такъв. Трябва да я накара да разбере това. Как? Да се откажа от всичко? Да се откаже от Диана? Да би могъл! Чувството му не беше тъй дълбоко, наистина? Но щеше да бъде мъчно, подло, жестоко да се откаже съвсем от нея. А все пак това би могло да стане, би било по-добре, отколкото Джип да го мисли за жесток. Трябва, трябва да стане!

Обаче дали щеше да има полза? Щеше ли да повярва тя? Нямаше ли да го подозира, когато е далеч от нея, каквото и да прави? Трябва ли обаче да стои все тук в бездейност? Една вълна от гняв го обля. Защо се отнася към него като към съвсем несигурен? Или — е такъв? Когато Диана обви ръцете си около шията му, той не можа повече да противостои на нейната целувка, както не би могъл сега да прелети над тия тополи! Но все пак не е подлец, не е жесток, не е лъжец! Какво можеше да стори? Не трябваше да отговаря на първото писмо на момичето от преди една година. Но как да предвиди? От тогава, все така постепенно, нищо, наистина, почти нищо! Сърцето му пак се изпълни с яд. Тя трябва да е чела писмото под проклетия бюст преди месеци. От тогава действува отровата. И във внезапна ярост от глупавия случай той удари с юмрук бронзовото лице. Статуйката падна, Съмерхей погледна ръката си, която го заболя. Колко глупаво! Но ядът му се уталожи. Какво да прави? Само да му повярва Джип! И пак го обхвана безнадеждното чувство, че нищо не може да помогне. Сега беше началото на една болка, която няма край. Като мишка в капан, неговият дух търсеше изход на всички страни. Е, добре! Щом е така безнадеждно — да става както ще! Той сви рамене, отиде в конюшната и заръча да оседлаят Огнян. Докато чакаше, помисли: „Да я повикам ли да дойде с мене?“ — но почувствува, че не би понесъл повече мъки, и препусна към дюните.