Джон Голсуърти - Над всичко

— Да, господине! Много добре, господине!

Преди два часа!… Той отиде към дюните, към пътя, от дето те обикновено се връщаха, язди цял час, гледа на всички страни преди да се върне разгорещен и угрижен. На масата в хола лежаха ръкавиците и камшикът й. Олекна му и той се завтече горе. Тя си оправяше косата и бързо извърна главата си, когато той влезе. Той се завтече към нея, обаче имаше глупавото чувство, че тя се брани. Тя наистина се дръпна и каза:

— Не! Не се преструвай! Всичко друго, но не се преструвай!

— Какво има, Джип?

— Нищо. Само не се преструвай! — И като се обърна към огледалото продължи да забожда косата си.

Изглеждаше много хубава, зачервена от яздата по вятъра и той копнееше да я стисне в прегръдките си. Със страх и малко ядосан, той каза:

— Можеш да обясниш, мисля.

— Ти можеш да направиш това. Аз се лутам из тъмното.

— Не разбирам никак.

— Не разбираш ли? — Нещо страшно имаше в начина как тя се отвръщаше от него, докато пръстите й бързо се движеха по лъскавата й тъмна коса — нещо застрашително, внезапно в тая враждебност. Съмерхей седна на леглото. Дали писмото? Но как? Не беше отваряно!

— Какво, за Бога, се е случило, Джип, от вчера насам? Говори, не ме дръж така!

Тя се обърна и го погледна.

— Не се преструвай, че си разтревожен, защото не можеш да ме целунеш? Не бъди фалшив, Брайян! Знаеш, че от месеци всичко е преструвка!

Съмерхей повиши гласа си.

— Ти трябва да си полудяла. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— О, разбираш! Получи ли вчера едно писмо, с надпис „бързо“.

Значи това беше. Той се втвърди и каза упорито:

— Да, от Диана Лейтън? Имаш ли нещо против?

— Не. Но как, мислиш ти, стигна то тъй скоро от тук до тебе?

— Не зная, — каза той глухо. — По пощата, предполагам.

— Не. Аз го пуснах в кутията ти — в пет и половина.

Съмерхей беше свикнал да схваща бързо; цялото значение на тия думи изведнъж му стана ясно.

— Тогава трябва да си ни видяла.

— Да.

Той стана, направи едно безпомощно движение и каза:

— О Джип, недей! Не бъди така рязка. Кълна се в…

Джип се изсмя късо, обърна се пак и продължи да нарежда косата си. И някакво страшно чувство, че трябва да блъсне главата си в нещо се появи у Съмерхей. Той каза безпомощно:

— Поканих я само на чай. Защо не? Тя ми е братовчедка. Нищо нямаше! Защо мислиш най-лошото за мене? Тя искаше да види моите стаи. Не можех да откажа!

— Празните ти стаи! Недей, Брайян, много мизерно е това! Не мога да го понасям!

При тоя удар с камшик той извърна глава към нея.

— Прави ти значи удоволствие да мислиш най-лошото.

Джип спря да реди косата си.

— Всякога съм ти казвала, че си напълно свободен. Мислиш ли, че вече от месеци не забелязвам. Дохожда един момент, когато гордостта се възбунтува — това е всичко. Не ме лъжи, моля те!

— Нямам навик да лъжа. — Обхвана го едно страшно чувство, че е обвит в мрежа, която не може да разкъса — от мрежа, която сам беше изплел чрез тая проклета близост, безпричинно укривана от нея. Как да я убеди в истината, че само нея обича действително?

— Джип, кълна ти се, че няма нищо, освен една целувка и че не беше моя…

Тя извика:

— О, махни се!

Той сложи ръцете си на раменете й.

— Само тебе наистина обичам. Кълна се. Трябва да ми вярваш! Глупаво е — глупаво! Мисли за нашата любов — мисли за всичко… — Лицето й беше като вкаменено; той отпусна ръце и прошепна:

— Твоята гордост е ужасна!

— Да, тя е всичко, което имам. Можеш да отидеш при нея, ако искаш.

— Да отида при нея? Ако поискаш, никога вече няма да я видя.

— О, недей! Каква полза?

В тоя момент Съмерхей беше наистина искрен. Но не можеше да накара Джип да го повярва! Колко страшно! Колко несправедливо и безразсъдно от нея! Какво беше сторил, та да не му вярва, да го мисли за такъв долен подлец? Той ли беше виновен, че момичето го беше целунало? Че го обича? Че той има природата на мъж? Безразсъдно, несправедливо, дребнаво. Той й хвърли един разярен поглед и излезе.

Той отиде в кабинета си, тръшна се на леглото и обърна лицето си към стената. Но едва изминаха пет минути и гневът му се обърна на смъртен силен страх. Той разбра нейната природа с всичката й гордост и скептицизъм — дълбочината и силата на нейната любов. Тя не искаше нищо, освен него, а той искаше и вземаше още толкова други неща. Той схвана смътно това като част от чувството, че не ще намери изход, като част от дразнещия копнеж да блъсне главата си и да разчисти от пътя си всички пречки. Колко време щеше да трае това състояние? Той стана и почна да крачи из стаята; отвреме-навреме клатеше глава, мъчеше се да я освободи от това страшно иго. Диана! Беше казал, че никога повече няма да я види. След тая целувка, след нейния последен поглед! Как да скъса така изведнъж с нея? Той изтръпна! Колко ужасно беше всичко това! Трябва да има някакъв изход, трябва! Сигурно! Но как?