Джон Голсуърти - Над всичко

От гарата тръгна бързо. Валеше и тя се радваше на хладината по пламналото си лице. В малката букова горичка въздишаше и стенеше вятърът, клатеше тъмните клони, обрулваше листата, шибаше я по лицето. Разлюляната гора беше пълна с тежка меланхолия. Тя тичаше през гъсто нападалите мокри листа, които се полепяха по чорапите й. На края на гората се спря, за да поеме дъх, наведе глава под дъжда и се завтече през полето.

Тя стигна в стаята си, без да я види никой. Сгушена пред запаления огън, тя се вслушваше във вятъра, който свиреше в тополите, и сега й дойдоха думите на оная шотландска песен:

После легна и заспа.

На следната сутрин се събуди с радостната мисъл: „Събота е, веднага след обед ще си дойде!“ И после си спомни. Като че някакъв демон влезе в нея, демонът на упоритата гордост, който с всеки час на това утро ставаше все по-черен. За да не бъде в къщи, когато се върне, накара да оседлаят кобилата й и тръгна сама по ливадите. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше все така силно от югозапад, небето беше разкъсано на бели и сиви парцали, кълба от дим се гонеха между облаците и сините като глетчер късове небе. Виждаше се надалеч до гористите височини на изток, зад реката. Есенната местност се простираше надалеч под странното небе: избеляла трева, голи полета, сиви, златно-кафени гори, почти оголени. Но нито вятърът, нито свежестта на дъжда, нито небето и далечните багри не можеха да прогонят от сърцето й безнадеждната мъка, демона породен от нея.

Някои мъже са родени играчи и не могат да отблъснат съдбата, когато ги постави на изкушение.

Съмерхей обичаше Джип. Не й се беше наситил нито душевно, нито телесно, мислеше дори, че никога няма да се насити, но от месеци вече играеше с един риск, който вчера беше достигнал най-висшата си точка. И сега, връщайки се при нея, той се чувствуваше безпокоен. Хвърляйки поглед назад, той не можеше да каже кога беше почнал да се колебае. Диана също играеше смела игра. Той не я уважаваше, както уважаваше Джип: тя не го трогваше, както го трогваше Джип, не беше — нито на половина — тъй привлекателна; но имаше за момента сила да му завърти главата, имаше някакъв странен, парлив чар, омаята на властна виталност. Влюбена в живота, тя го караше да чувствува, че нещата отминават край него. А и в неговата природа беше да пие дълбоко от живота. Далечното им родство създаваше някаква близост помежду им, тъкмо достатъчно, за да премахне ония пречки, чието преодоляване в други случаи изисква съзнателно усилие.

Съмерхей не беше схванал размера на опасността, не беше предвидял снощната криза. Беше получил по обед една телеграма, с която тя му напомняше едно на шега дадено обещание в Шотландия, че ще пият заедно чай и той ще й покаже стаите си — само по себе си дребна и безопасна работа. Не беше мислил, че тя ще изглежда толкова красива, излегната в неговото голямо оксфордско кресло, с разкопчаното кожено палто, от което се показваше бялата й шия. Не беше мислил, че като се наведе да вземе чашата й, тя ще протегне ръце, ще наведе главата му, ще притисне устните си до неговите и ще каже: „Сега знаеш!“ Главата му се замая, маеше се още, като мислеше за това! Това беше всичко! Дребна работа! Обаче отровата беше в кръвта му, като го целуна бързишката, като я гледаше, вдъхваше парфюма й, който напомняше борова гора, докато тя си вземаше ръкавиците, закопчваше палтото си, сякаш не тя, а той беше откраднал тая целувка. И ръката й се притискаше до неговата, като слизаха по стълбите. На гарата пак го погледна с полунасмешлива усмивка, пълна с предизвикателство, другарство, обещание. Като се върна, той намери писмото, преадресирано от Джип от Червената къща. И някакво безпокойство го обхвана, че то е ходило там. Той прекара неспокойна вечер в клуба, като игра на карти и губи; седя късно над едно дело, работи усилено сутринта и сега, като се приближаваше до Джип, съзна, че е изгубил спрямо нея прямата си простота.

Като узна, че е излязла, безпокойството му се усили. Друг път тя все го чакаше, за да яздят заедно. Дали не го беше очаквала с тоя влак? Той се облече и отиде в конюшната. Петънс седеше на един сандък и четеше в някакво старо ръководство, в което беше отбелязана миналата му слава.

— Добър ден, господине! Ветровито време. Госпожата излезе преди два часа, господине. Не искаше да я придружавам.

— Бързай тогава да ми оседлаеш Огнян!