Джон Голсуърти - Над всичко

— О не! Аз съм с баща си зарад баните.

— Никога не съм ви виждал. Ние сме тук от една година. Хубаво място.

— Да, много хубаво, нали?

— Търсехме природа. Въздухът ни понася, макар че е… хм… съдържа доста желязо. Но тук хората живеят дълго. Ние доста дълго търсихме подходящо място.

Госпожа Уег прибави:

— Първо мислехме за Уимбледон, но на господин Уег тука по̀ харесва. Тук може да се разхожда и… като че ли обществото е по-отбрано. Имаме доста приятели. Черквата е много хубава.

Господин Уег поклати глава.

— А как сте вие, госпожо? Често говорим за вас. Изглеждате добре.

Лицето му беше като червен портокал, а това на госпожа Уег като на не много хубаво цвекло. Джип каза спокойно:

— Днес ми разказваха за Дези. Тя имала голям успех.

Госпожа Уег въздъхна. Господин Уег погледна настрана и каза:

— Това е болното ни място. Тя печели по четиридесет до петдесет лири на месец, всички вестници пишат за нея. Голям успех наистина. Няма да ми е чудно, ако идващата година спести хиляда и петстотин лири. Аз, в най-добрите години, когато върлуваше инфлуенцата, не съм изкарвал нито хиляда. Тя има успех.

Госпожа Уег добави:

— Видяхте ли портрета й, дето стои между две ортензии? То беше нейна идея.

— Радвам се всякога, — прибави господин Уег изведнъж, — като дойде с автомобил да ни види. Но аз съм се оттеглил тук за спокоен живот и предпочитам да не говоря за нея — особено пред вас, госпожо. Наистина, така е.

Последва мълчание. Господин и госпожа Уег гледаха надолу, Джип гледаше кучето.

— А, тука ли си? — Уинтон се показа зад храстите. Джип не можа да сдържи усмивката си. Баща й и господин Уег бяха пълна противоположност. Сякаш самото провидение бе поискало да съпостави тия две крайности на социалния тип.

— Господин и госпожа Уег — баща ми.

Уинтон повдигна шапката си. Джип продължаваше да седи, а кучето все още лежеше на краката й.

— Радвам се, господине. Навярно се чувствувате добре от водата. Казват че била много лековита.

— Не е по-страшна от другите. Пиете ли я?

Господин Уег се усмихна.

— Не! — каза той, — ние живеем тук.

— Така ли? Има ли работа тук за вас?

— Ние дойдохме тук, за да почиваме. На всеки две седмици правя по една гореща баня — намирам я много освежителна, разтваря порите.

— Изглежда, че това много помага на мъжа ми, — прибави госпожа Уег.

— Да, — промърмори Уинтон. — Ваше ли е това куче? То е цял философ. — Госпожа Уег отговори:

— Голям немирник е, нали Дъки?

Кучето усещаше, че всички погледи са устремени в него, и се изправи. Джип използува случая да стане.

— За жалост, трябва да си вървим. Сбогом! Много ми беше приятно да ви видя пак. Моля поздравете Дези от мене.

Госпожа Уег изведнъж извади една кърпичка от чантата си, господин Уег шумно се изкашли. Кучето бавно се повлече след тях. Джип чуваше, че госпожа Уег го вика.

Уинтон каза тихичко: — Значи на тия двамата принадлежи онова прекрасно чедо. Разбира се, че няма много раса. Според леля ти, тя все още е с нашия приятел.

Джип кимна. — Дано е щастлива.

— Той като че ли не е, но пада му се!

Джип поклати глава: — О, не, татенце!

— Е да, не трябва да желаем на другите нещо по-лошо, отколкото им се пада. Но когато някои се осмеляват да те гледат с презрение, аз…

— Няма значение, мили татко!

— За мене има значение. — Устата му се сви в гневна усмивка. — Ние впрочем сме все същите, когато е въпрос да осъждаме ближните си.

През тия няколко дни в Тънбридж Уелс те бяха много по-откровени един към друг, отколкото от години. Дали баните бяха стопили до нейде кората му или въздухът, който господин Уег намираше много… железен, упражняваше върху него противното действие, но Уинтон малко изостави това, което беше първия дълг на един мъж, а именно да крие чувствата си.

През последния следобед на техния престой те дълго се разхождаха из гората. Развълнувана от красотата на облените от слънце дървета, Джип не можеше да говори. Но Уинтон, който сега щеше да я изгуби, беше словоохотлив. Той започна за неприятните промени в света на състезанията, който беше станал много плутократичен и беше възприел ред американски обичаи; после почна да се оплаква изобщо от всичко. Парламентът беше изгубил самоуважението си, тъй като на членовете му сега се плащаше, градовете поглъщаха замята, ловът беше застрашен, силата на пресата страшна, всички като че ли се бояха да проявяват добри обноски и раса. Докато порасте малката Джип, всички ще са под контрола на наблюдателни комисии, ще живеят в градински градове, ще трябва да дават сметка за всяка стотинка, за всяка минута от времето си. Конете ще са измрели и ще се виждат само на тържествени шестия. Но той ще е умрял до тогава. И изведнаж той прибави: — Какво мислиш, че става с нас след смъртта, Джип?