Джон Голсуърти - Над всичко

Когато настъпи голямата ваканция, тя взе героичното решение да го накара да замине сам за един месец. Докато Бети е на морето с малката Джип, тя щеше да придружи баща си на неговите бани. Беше непоколебима в това свое решение и след много протести той сви рамене и каза:

— Много добре, щом ти е толкова важно да се отървеш от мене!

Да се отърве от него! Тя задуши чувствата си и каза усмихната: „Най-после! Ето едно добро момче!“ — Дано само се върне при нея точно такъв, какъвто беше! Не го попита къде и с кого ще отиде.

Тънбридж Уелс, това прекрасно чистилище за самотни, които приготвяха душите си за още по-голяма самотност, бленуваше по своите хълмове, покрити с примитивни вили. Неговите ливади и гори не бяха обгорени от слънцето, затова обитателите му не го бяха напуснали, за да избягат на морето. Те бродеха по хълмовете, играеха голф в парковете; канеха се на чай и посещаваха многобройните черкви.

Уинтон живееше в един хотел, дето можеше да прави бани и да пие минерална вода, без да се изкачва по хълмовете. За пръв път от Висбаден, преди шест години, Джип го придружаваше. Тя се чувствуваше съвсем променена. Тогава животът за нея значеше да пие от различни искрящи пития; сега беше дълга глътка, за да уталожи неутолима жажда…

Тя живееше само за пощата и ако по някоя случайност не получеше всекидневното си писмо, сърцето й замираше. Пишеше всеки ден, понякога два пъти дневно, после късаше второто писмо, припомняйки си причината, поради която беше настоявала за тая раздяла. През първата седмица неговите писма показваха известна равномерност; през втората станаха разпалени, през третата издаваха променливи настроения, радост пред скорошната среща, тъга, лошо настроение; станаха и по-къси. През третата седмица дойде и леля Розамунд. Тя беше упорита защитница на новия живот на Джип, понеже намираше, че Фиорсен заслужава това; за мъжете имаше долно мнение, още по-долно съществуващите брачни закони; всяка жена, която им се противопоставяше, беше в нейните очи героиня, макар че Джип съвсем не желаеше да им се противопоставя. Аристократичната и бунтовническа кръв на леля Розамунд кипеше от омраза и към ония еснафи, които смятаха, че жената е собственост на мъжа. И тя се бе постарала да не изпадне в това положение.

Тя донесе една новина.

— Минавах през Бонд Стрит, мила, тъкмо край сладкарницата с оня хубав кафе-крем, и кой излиза от там? — Мис Дафне Уинг и нашият приятел Фиорсен — изглеждаше много омърлушен. Той веднага дойде при мене, а тя ни гледаше от страна изпитателно. Наистина, мила, дожаля ми за него: изглеждаше като гладен, тя навярно му граби всичкото ядене. Той ме попита как си. — Като я видите, — каза, — кажете й, че не съм я забравил и никога няма да я забравя. Но тя беше права: това е жената, към която подхождам! — И хвърли страшен поглед към момичето, поклони ми се и те тръгнаха. Тя беше много весела и доволна. Наистина ми стана жал за него.

— Няма какво да ти е жал, лельо, — каза Джип спокойно, — той сам доста се съжалява!

Леди Розамунд млъкна, малко изненадана: добрата госпожа не беше живяла с Фиорсен.

Същия следобед Джип седеше на поляната и си повтаряше все същата, едничка мисъл: „Днес е четвъртък! Още единадесет дена!“ Три фигури се зададоха към нея; един мъж, една жена и нещо, което трябва да е било някога куче. Любов към красотата и човешки права му бяха смазали носа, бяха го лишили от половината му уши и му бяха оставили само три пръста опашка. То имаше задух и се влечеше бавно и омърлушено. Един глас каза:

— Стига, Мария. Тук ще седнем на слънце!

По тоя глас, който беше пресипнал от стоенето пред толкова много гробове, Джип позна господин Уег. Той си бе остригал брадата и имаше бакенбарди, а госпожа Уег беше напълняла. Те седнаха до Джип.

— Тук седни, Мария, да не ти блести слънцето в очите.

— Не, Роберт, тук съм добре. Ти седни там.

— Не, ти ще седнеш тука!

— Не, тук ще стоя. Ела Дъки!

Кучето, което още стоеше на пътеката, гледаше към Джип. Господин Уег също погледна натам.

— О! — каза той, — каква изненада! — Той докосна сламената си шапка, изтри другата си ръка в ръкава си и я поддаде. Кучето се приближи и легна на краката й. Госпожа Уег също протегна облечената си в лъскава ръкавица ръка.

— Това е голямо удоволствие, — промърмори тя. — Кой е мислил, че ще ви срещнем. О, не давайте на Дъки да седи на хубавата ви рокля. Ела, Дъки!

Дъки се притисна до краката на Джип.

— Да не сте дошли да живеете тук? — каза господин Уег изведнъж.