Джон Голсуърти - Над всичко

Тя стана. Леди Съмерхей също стана.

— Надявам се, че не мислите… Аз наистина само бих искала…

— Мисля, че е по-добре да бъдем откровени. Вие никога не ще ме обикнете, не ще ми простите, че съм увлякла Брайян. За това нека се държим, като че ли аз съм само негова метреса. За нас двете това ще е най-правилното. Все пак ви благодаря, че дойдохте. Сбогом!

Леди Съмерхей буквално прелетя между масите и модерните кресла. Високата й фигура изчезна зад една колона. Джип седна пак на канапето и притисна ръцете си до пламналите си слепи очи. В тоя момент демонът на гордостта у нея беше почти по-силен от любовта й. Тя все още седеше там, когато слугата й доложи за второто посещение — баща й. Уинтон се зарадва много да я види след такова дълго отсъствие. След като й разправи за Милденхем и малката Джип, той я погледна в очите и каза.

— Къщата там е готова за вас, също Бъри Стрит, Джип, ако искаш да дойдеш. Смятам това за истинския ти брак, така ще обясня и на слугите.

Тя видя мислено слугите наредени като за молитва, и татко й изправен пред тях; „Ще имате добрината да си спомняте за в бъдеще… Ще ви бъда благодарен, ако…“ и т.н. Бети възмутена, че я турят наравно с другите, Марки спокоен, загадъчен. Госпожа Марки учудена. Заешките лица на слугите. Петънс озъбен; „Господин Съмерхей купи коня й, затова…“

И тя каза:

— Не зная, татенце. Много мило от тебе. Ще видим после. — Уинтон погали ръката й. — Трябва да се държим пред тях, Джип.

Тя се засмя.

През нощта каза:

— Брайян, обещай ми нещо!

— Зависи какво. Познавам те много добре.

— Не, то е съвсем разумно и възможно. Обещай.

— Е добре! Какво е?

— Нека аз да наема къщата! Да е моя цялата! Нека аз да плащам за всичко.

— Защо?

— Искам да имам свой собствен дом. Не мога да ти обясня, но посещението на майка ти ме направи да почувствувам, че така трябва да бъде.

— Мило дете, как мога да живея на твой гръб? Това е глупаво!

— Можеш да плащаш за всичко друго: Лондон, пътувания, дрехи, ако искаш. Можем да си разделим разноските. Не е въпрос за пари. Искам само да чувствувам, че в момента, когато вече не ме обичаш, можеш просто да спреш да идваш.

— Това е брутално, Джип.

— Не. Толкова жени изгубват мъже, защото искат от тях. Аз не искам да те изгубя по тоя начин, това е всичко.

— Това е глупаво, мила.

— Не е. Мъже и жени дърпат веригите. Но дето няма вериги…

— Добре. Нека тогава аз наема къщата, а ти можеш да си отидеш, като ми се наситиш. — Гласът му звучеше сподавен, ядосан, тя го чуваше как се обръща и обръща, сякаш възглавниците го ядосваха.

— Не мога да обясня. Но наистина мисля така.

— Ние едва почваме съвместния си живот, а ти говориш, като че вече свършва. Това ми причинява мъка, Джип.

Последва дълбока тишина, всеки лежеше неподвижен в тъмнината и се мъчеше да победи другия само с мълчание. След един час той въздъхна и като усети устните му върху своите, тя позна, че беше спечелила.

В кабинета лунната светлина падаше върху лицето й. Идеха й на ум още спомени — за първите дни в тая къща.

През първата зима Съмерхей се беше наранил на лов. И сега още, след две години, й беше приятен споменът за времето, когато го беше гледала. За да оздравее по-скоро заминаха за Пиринеите, дето прекараха две чудесни седмици всред цъфнали бадеми под тъмносиньото южно небе. При връщането им в Лондон, се беше случила първата неприятна среща. Като излизаха една вечер от театъра, един женски глас каза:

— Ах, ти ли си Брайян? От цяла вечност не съм те виждала!

Той отговори проточено, сякаш се отбраняваше:

— Добър ден, Диана.

— Къде се дяваш? Защо не идеш у нас?

— На село съм. Ще дойда някога. Сбогом!

Едно високо момиче с червена коса, чудесна бяла кожа и кафени — наистина кафени очи. Джип забеляза как тия очи я разглеждат с пламенно любопитство от горе до долу. После той я улови под ръка.

— Да вървим, да вземем кола!

Като излязоха из тълпата, тя стисна ръката му и каза:

— Коя е тая дама?

— Една втора братовчедка, Диана Лейтън.

— Добре ли я познаваш?

— О да!

— Обичаш ли я много!

— Доста.

Той я погледна в лицето. Зад сериозния му израз се криеше смях. Но и до днес образът на стройното момиче с ослепително бяла кожа, блестящите кафяви очи и червената коса не беше приятен спомен за Джип. Те вече не криеха своята връзка, ходеха навсякъде заедно, без да обръщат внимание, срещат ли познати или не. Много лесно е да се игнорира обществото, когато други работи изпълват сърцето. В Лондон биваха рядко. Но Джип все имаше чувството, че нейният идеал не беше и неговият. Той трябваше да бъде в общество, да се среща с хора, не трябваше да се отказва от обществени задължения и удоволствия и един ден щеше да почувствува, че тя е виновна за всичко. Да отива всеки ден в Лондон беше много уморително за него и тя го накара да си вземе стаи в града и да нощува там три пъти седмично. Въпреки неговите молби, тя никога не отиваше там, слизаше все при баща си, когато дойдеше в Лондон. Не искаше да му даде поводи да мисли, че се обесва на врата му; искаше да не става за него нещо привично; искаше той да копнее за нея, когато я няма. Никога не го питаше къде ходи, с кого се среща, но понякога се питаше дали все още я обича така както по-рано. Любов като нейната, пълна със страст, обожание и закрила, готова на самопожертвуване, готова да отдаде всичко, тайно искаше в замяна цялата негова любов, защото как би могла една горда жена да обича тоя, който не я обича? Такава любов жадува все за пълно единение, невъзможно в един свят, дето всичко се движи и променя. Но тя не мислеше да се бори против нея. Като баща си, тя слагаше всичко на една карта.