Джон Голсуърти - Над всичко

— Хората ще се радват. — И той помисли: „И това не е причината на нейната мъка. Но има нещо!“

— Чувам, че Брайян напредва. Неотдавна срещнах един познат, който говореше за него като за адвокат с бъдеще.

— Да, с работата си е добре. — Ухото на Уинтон долови една лека въздишка. — Намираш ли го много променен, откак го познаваш татко?

— Не е така весел.

— Да, изгуби смеха си.

Тия думи, макар полека и спокойно казани, поразиха Уинтон.

Не може да бъде другояче, когато ден след ден трябва да наднича във вътрешността на хората, повечето пъти съвсем гнила.

Като си отиваше в лунната нощ, той съжаляваше, че не беше запитал: „За него ли се безпокоиш или хората се държат зле с тебе?“

През тия три години той несъзнателно беше станал все по-враждебен към хората от собствената си класа и все по-приветлив към бедните. Посещаваше работниците, селяните, дребните търговци, помагаше им, колкото можеше, даваше пари на децата. Той не забелязваше, че те не могат да си позволят лукса да имат морални предразсъдъци, виждаше само, че бяха почтителни и внимателни към Джип и това сгряваше сърцето му, което се беше озлобило спрямо някои от тамошните семейства и парвенюта от вилите край реката.

Когато дойде най-напред тука, най-големият земевладелец, с когото се познаваше от години, го покани на обед. Той прие, за да разбере какво мислят, и използува първия случай да спомене дъщеря си; каза, че тя обича цветя и има в Червената къща хубава градина. Жената на познатия му отговори с нервна усмивка: „О да! Разбира се!“ После настъпи мълчание. От тогава той поздравяваше това семейство с ледена учтивост. Не беше отишъл у тях с намерение да изкопчи и за Джип покана, но да покаже, че не ще позволи безнаказано да се държат зле към дъщеря му. Обаче светски човек до върха на пръстите си, той знаеше, че жена, която невенчана живее с един мъж, не се признава от хора, които имат претенцията да са почтени. А Джип не принадлежеше дори и към ония, които са се развели и пак оженили. Обаче любовта и предаността бяха по-силни и той беше готов всеки миг да се сражава с вятърни мелници, за да я защити.

Изпущайки последния дим от цигарата си преди да си легне, той си мислеше: — Какво не бих дал за старото време и за възможността да натрия носа на някои от тези простаци!

Последният влак идеше едва в единадесет и половина и Джип влезе в кабинета на Съмерхей, над който беше тяхната спалня. Щеше да се ужаси, ако знаеше чувствата на баща си. Тя наистина не изпитваше желание да среща повече хора. Условията на нейния живот й се чинеха идеални! Беше свободна от хора, които за нея не значеха нищо, свободна от всички празни обществени задължения. Това, което притежаваше, беше действително, — любов, природа, язда, музика, животни, бедни хора. Често й се чинеше, че книгите и драмите, които представяха жени в нейното положение като нещастни, са фалшиви. Ако такива жени бяха нещастни, то те или нямаха гордост, или не обичаха истински. Неотдавна беше прочела „Ана Каренина“ и си бе помислила: „Нещо тук не е вярно! Толстой иска да ни накара да повярваме, че Ана тайно се разкайва. Обаче, когато човек обича, не се разкайва“.

Чувството, че любовта й налага известна осамотеност дори я радваше: зарад него тя на драго сърце стоеше настрана от всичко. Освен това и чрез рождението си вече тя бе поставена вън от обществото; любовта й беше отвъд любовта, както я чувствуваха другите, точно както беше с любовта на баща й. И гордостта й беше по-силна от тая на другите. Как можеха някои жени да се оплакват и вайкат, че са отритнати, да се мъчат да се вмъкнат пак там, дето не са желани? Дори и да умреше Фиорсен, щеше ли да се омъжи тя за своя любовник? Каква разлика би имало? Нямаше да го обича повече. По̀ би искала да продължава тоя живот, макар че не беше никога сигурна в него, тъй като не беше обвързан с нея, и можеше да я напусне като й се насити. Но може би той се чувствуваше по обвързан, отколкото ако бяха женени, морално обвързан? Тая мисъл, тая сянка от една мисъл, беше причината на сериозността, която баща й беше забелязал.

В стаята, осветена само от лъчите на луната, тя седна на писалището, пред което Съмерхей често работеше до късно през нощта над трудни дела, като я оставяше сама. Като опря голите си лакти на масата тя се загледа в лунната светлина и ума й се унесе в потока спомени от годината насам, когато той беше влязъл в живота й.

Толкова много спомени, почти всичките щастливи! Най-голямото изкуство на златаря, който сглобява човешката душа, се състои в това да усъвършенствува способността да се забравя тъмното и да се помни само слънчевият блясък. Годината и половина с Фиорсен, празните месеци след това бяха изчезнали като мъгла пред блясъка на последните три години. Единственият облак беше съмнението дали Съмерхей я обича така, както тя него. Нейният ум работеше постоянно, сравняваше минали дни и нощи с настоящите. Предчувствието й, че ако обича, ще обича отчаяно, се беше сбъднало. Той беше станал нейният живот. И тъй като нейната сила и нейната слабост беше гордостта й, нищо чудно, че тя се съмняваше.