Джон Голсуърти - Над всичко

Лунната светлина падаше върху старото писалище и една ваза с лалета, които, така осветени, като че ли бяха от някакъв надземен свят. Лъчите играеха по един бронзов бюст на Волтер, който като че ли се усмихваше с кухите си очи. Джип обърна малко бюста, за да се освети и другата му страна и под него се показа едно писмо. Тя го взе.

„Мили, Брайян, — прочете тя, — трябва да ти кажа, че ти напразно се прахосваш…“

Тя го пъхна пак под статуйката и стана. Чувствуваше изкушението да го прочете до край и да види от кого е. Не! Не се четат чужди писма! Обаче я порази значението на тия няколко думи: „Мили Брайян, трябва да ти кажа: ти напразно се прахосваш!“ Женска ръка, но не тая на майка му или на сестрите му — тя познаваше техните почерци. Кой смееше да му каже, че се прахосва? Някаква кореспонденция, за която тя нищо не знаеше, защото той не й беше казал! Прахосва се, как? Чрез живота си с нея? Тя започна да рови из паметта си. През последната коледна ваканция, през ония ясни, свежи, чудни дни във Флоренция той беше така весел. А сега беше май! От тогава тя нямаше вече никакъв спомен за старата му заразителна веселост. „Ти се прахосваш!“ Омраза пламна в нея против тая непозната, която беше казала това — ушите й горяха. Искаше й се да скъса това писмо, обаче статуйката я гледаше насмешливо и тя се обърна, и си каза: „Ще отида да го посрещна, не мога да го чакам тук“.

Тя мина през осветената от луната градина и тръгна бавно към гората. Една вълшебна нощ, без роса! Сега пресече през буковата горичка. Лунните лъчи бяха проникнали и тук, обсипвайки клоните и листата като със сребрист скреж, хвърляха прозрачна светлина върху сенките на върховете. Никаква шумка не се помръдваше, никаква жива твар. Тя помисли; „От тук ще се върна с него“. — После се спря на ъгъла, дето той трябваше да мине. Влакът пристигна. Един автомобил профуча, после един колояздач, след това един пешеходец, който се впусна тичешком. Тя го позна и го извика като се подаде между дърветата и той се завтече към нея.

Седнаха на един голям корен и, като се облегна на него, тя го запита:

— Тежък ден ли беше?

— Да, късно имах още една среща, после дойде старият Лейтън и ме покани на вечеря.

Джип усети, че почвата се люлее под краката й.

— Лейтънови от Итън Скуер ли? Голяма вечеря ли беше?

— Не. Само старите, и Берта, и Диана.

— Диана? Момичето, което срещнахме на излизане от театъра.

— Кога? О, аха! Каква памет, Джип!

— Да, за неща, които ме интересуват.

— Тя интересува ли те?

Джип вдигна очи.

— Да. Умна ли е?

— Мисля, че може да се нарече така.

— Влюбена в тебе?

— Ах, за Бога, защо?

— Толкова ли е невероятно. Аз, как съм?

Той започна да я целува. Като затвори очите си, Джип помисли: „Дано не е само защото не иска да отговори!“ После, за няколко минути, те мълчаха.

— Отговори ми искрено, Брайян. Никога ли не чувствуваш, че се прахосваш чрез мене?

Тя го усети, че потрепера; обаче лицето му беше открито и спокойно, гласът му закачлив.

— Едва ли. Ти си смешна, мила!

— Обещай ми да ми кажеш, когато ми се наситиш!

— Добре. Но не очаквай, че ще изпълня обещанието си на тоя свят!

— Не съм съвсем сигурна.

— Обаче аз съм!

Като слезе на следната сутрин, Съмерхей отиде направо на писалището си; нещо го мъчеше. „Прахосваш се!“ Къде беше денал онова писмо на Диана? Той си спомни, че тъкмо свършваше да го чете, когато влезе Джип. Като претърси чекмеджетата и поличките и размести всичко, той бутна и статуйката под която беше сложено. Той го взе, като въздъхна с облекчение.

„Мили Брайян,

трябва да ти кажа, че напразно се прахосваш. Разбира се, драги! Трябва да изтъкнеш цената си. Ти напредваш само с единия си крак, а другият е заврян в някаква тайнствена дупка. С единия крак в гроба — когато си само на тридесет години! Наистина, Брайян, изтегли го! Тебе те чака още толкова много! Безполезно е да ми казваш да не се меся в чужди работи. Аз говоря зарад всички, които те познават. Ние всички чувствуваме петното на розата. Освен това, ти всякога си бил любимият ми братовчед, още като бях на пет години, а ти едно ужасно десетгодишно хлапе. Просто ненавиждам мисълта, че бавно потъваш, вместо да се издигнеш бързо. О, зная твоето: «Не ме е грижа за света». Обаче искрено ли е? Но стига за сега! Кога ще дойдеш у нас? Четох оная книга. Авторът изглежда мисли, че любовта е само страст, а страстта е всякога гибелна. Дали е така? Ти навярно знаеш.

Не ми се сърди, че взимам ролята на твоя баба! До виждане!