Джон Голсуърти - Над всичко

Той мушна писмото в джоба си. Два дена трябва да е лежало под статуйката. Дали го е видяла Джип? Той погледна бронзовата глава и философът го погледна с кухите си очи, сякаш казваше: „Какво знаеш за човешкото сърце, мое момче, — за твоето собствено, за това на възлюблената си, на това момиче, на някого другиго? Хубава игра ще ти изиграе то още! Увий го, запечатай го, сложи го в долап и го заключи! Утре ще е вънка, изскочило от всичките си завивки!“ А Съмерхей помисли: „Ти стари пърчо! Ти никога не си имал сърце!“ В другата стая Джип сигурно стои още, както беше я оставил и оправя косите си — подлец би бил тоя, който дори в мислите си… „Състрадание ли? — изглеждаха да казват бронзовите очи. — Това е смешно! Защо нямаш състрадание към червенокосото момиче с тъй бялата кожа и пламенните кафяви очи?“ Демон! Джип има сърцето му и никой на света не може да й го отнеме!

Как я беше обичал, как я обичаше! Тя винаги ще му бъде това, което му беше сега. Устата на мъдреца пак се изкривиха: „Точно така, драги! Но сърцето е много смешно… в него има много място!“

Някакъв звук го накара да се обърне. Малката Джип стоеше на вратата.

— Ей, Брайян! Тя се завтече към него, качи се на коленете му, а слънцето огряваше къдравата й коса.

— Е, Джипси, кой ще бъде голямо, голямо момиче?

— Аз ще яздя!

— Хо, хо!

— Брайян хайде да играем на яйце!

— Добре!

Джип се занимаваше още с една от ония дребулии, които отнемат още по четвърт час на жените, след като са вече съвсем готови, когато двамата влязоха. Тя спря, за да гледа играта им.

Съмерхей седна на края на леглото, сви ръцете си на обръч, наду бузите си, за да представлява яйце и изведнъж започна да се търкаля по кревата, а малката напразно се опитваше пак да го изправи. Днес тая игра се стори на Джип, която я беше наблюдавала стотина пъти, особено ценна. Защо да се съмнява, когато той можеше да бъде така смешно детински? Когато погледна лицето му, което малките пръсти дърпаха и мачкаха, тя си каза: „А това момиче се осмелява да каже, че той се прахосва.“ Стройното момиче с бялата кожа, което бяха срещнали пред театъра, тая Диана, у която снощи беше вечерял, тя беше писала тия думи! Джип беше съвсем сигурна!

След обед, след един дълъг галоп по дюните, тя си извърна главата настрана и попита ненадейно:

— Ловджийка ли е?

— Кой?

— Братовчедка ти, Диана.

С най-ленивия си глас той отговори:

— Искаш да кажеш дали по мене прави лов?

Тя познаваше тоя тон, тоя израз на лицето му, знаеше, че е ядосан, но не можа да се въздържи.

— Да!

— Значи, почваш да ревнуваш, Джип?

При тия голи, студени думи неговото сърце се уплаши, а нейното изтръпна. Тя избърза напред. Когато пак спря коня си, той я погледна в лицето и се уплаши. То беше затворено за него. Той каза меко:

— Не исках да кажа това, Джип.

Но тя поклати глава. Той искаше да й причини болка! И тя каза:

— Виж оня дълъг бял облак и зеленото небе! Утре сигурно ще вали. Трябва да се радваме на всеки хубав ден, като че е последният!

Безпокоен, засрамен и все още малко ядосан, Съмерхей яздеше наред с нея, без да продума.

През нощта тя заплака насън. Когато той я събуди, тя се притисна до него, ридаейки:

— О! Помислих, че си престанал да ме обичаш!

Дълго той я държа и успокоява. Никога! Никога няма да спре да я обича!

Обаче един облак, не по-голям от ръката ни, може да се простре и да помрачи целия ден.

Лятото премина, а в сърцата им все остана по една малка, скрита рана. Дългите светли дни станаха по-дълги, прехвърлиха най-висшата точка, почнаха бавно да намаляват. В събота и неделя те отиваха, понякога придружавани от Уинтон и малката Джип по Темза, която за Джип никога не изгуби чара на онзи пръв следобед. През цялата седмица тя се радваше на тия часове, като че ли водата я пазеше от един свят, който можеше да й го отнеме, а също и от оная страна на неговия характер, която тя преди много време беше нарекла „старомодна“. Веднъж се бе осмелила да влезе в съда, за да го види в адвокатска тога и перука. Под тая сива маса над широкото му чело той изглеждаше така твърд и умен — като от някакъв свят, към който тя никога не можеше да принадлежи, един блестящ, надут свят. Тя притежаваше и познаваше само една част от него. На реката той й принадлежеше изцяло — обичен, ленив, дръзко любящ, сложил глава на скута й, или скачащ във водата, за да я пръска или да плува, каращ бавно лодката надолу и пеещ. Блаженство беше за нея да се освободи за няколко часа от все по-засилващото се чувство, че не може изцяло да го притежава. Но въпреки всичко малката рана растеше.