Джон Голсуърти - Над всичко

Когато влезе разтреперана в трапезарията, Фиорсен стоеше до бюфета и държеше детето на ръце.

Той дойде право към нея и го сложи в ръцете й.

— Вземи го, — каза той, — и прави каквото искаш! Бъди щастлива!

Като притисна детето към себе си, Джип не отговори нищо. Тя не би могла да каже нито дума, дори ако трябваше чрез това да спаси живота си; благодарна, смутена, засрамена, тя инстинктивно чувствуваше нещо преходно и недействително в неговия алтруизъм. Дафне Уинг! Каква сделка беше това?

Фиорсен инстинктивно угади мислите й и извика:

— Ти никога не си вярвала в мене, не си ме мислила способен за добро!

Джип се наведе, за да скрие треперенето на устните си.

— Съжалявам, много съжалявам.

Фиорсен я погледна право в лицето.

— Кълна се, страх ме е, че никога няма да те забравя, никога!

Очите му се наляха; Джип го гледаше развълнувана, потресена, но все с недоверие.

— Сбогом, Джип! Не съм толкова лош!

Тия думи направиха Джип да се опомни. Дори и в момента на върховно себеотрицание той мислеше за себе си.

Щом като Бети взе малката Джип на ръце, Джип седна и написа на Съмерхей:

„Мили,

прекарах ужасни дни. Той ми открадна детето, додето бях при тебе. Писа, че ще ми я върне, ако се откажа от тебе. Но не можех да се реша на това, дори и за детето си, не. А сега ми я донесе сам. Утре отиваме в Милденхем, но много скоро, ако още ме искаш, ще дойда с тебе, дето поискаш. Баща ми и Бети ще пазят моето съкровище, докато се върна, а после, може би, старата червена къщичка, която видяхме. Но сега още имаш време да се оттеглиш. Не се влияй от глупаво състрадание — или чест — обмисли, заклинам те! О, провери се, провери се, аз всичко ще разбера. С всяка частица на тялото си мисля така! А сега лека нощ, и може би, сбогом!

Тя прочете писмото пак. Наистина ли вярваше, че би понесла да я остави, ако — гледайки в далечното бъдеще, той намери, че не е достойна за него?

Тя запечата писмото. Защо човек има толкова леко сърце?

След десет дена, на малката Милденхемска гара Джип държеше ръката на баща си, но едва го виждаше през сълзите си.

— Сбогом, мила! Пази се добре! Телеграфирай от Лондон и после от Париж! Той е щастлив, аз не бях!

Сълзите й капнаха по ръкавицата му.

— Не се бави много, Джип!

Тя притисна малката си буза до неговата. Влакът тръгна, но тя го виждаше да маха с шапка, после седна, заслепена от сълзи. Не беше плакала, когато го остави след венчавката си, а плачеше сега, когато го оставяше, за да отиде към щастието си.

Обаче сърцето й между това се беше пробудило!…

Малката Джип, вече на четири години и половина, стоеше на първи май пред една леха с лалета и мамеше две пуйки, които си бяха пъхнали главите между цветята. Тя приличаше много на майка си, същото овално лице, тъмни извити вежди, големи, ясни кафяви очи. Обаче тя имаше вид на модерно дете; къдравата и коса беше късо отрязана, стройните й мургави крака бяха голи до коленете.

— Пуйки! Не сте ли послушни? Елате! — Тя им простираше ръцете си и се дърпаше бавно назад. Пуйките влачеха бавно краката си, крякаха полекичка и я следваха, мамени от обещанието на мургавите, празни ръчички. Косо падащите слънчеви лъчи осветяваха малкото шествие — тъмносинята рокля на малката Джип, златистия блясък на кестенявата й коса, тревата, осеяна с маргаритки, тъмните птици с червените висулки на гушите и подрязаните опашки, червените и жълти лалета. Като изкара пуйките до отворената врата, малката Джип се протегна и каза:

— Ух, колко сте глупави! Ш-ш-ш! — тя затвори вратата след тях. После отиде под ореха, единственото голямо дърво в оградената със зид градина, дето лежеше едно старо куче. Тя седна до него, започна да го гали по бялата муцуна и каза:

— Оси, Оси, обичаш ли ме?

После, като видя майка си на вратата, тя скочи и извика: „Оси! Оси! Тичай!“, впусна се към Джип и прегърна краката й, а старото куче я следваше бавно.

Трите години малко бяха променили Джип. Лицето й беше по-меко, по-сериозно, фигурата й по-пълна, косата по-тъмна, гладко очесана около главата като някакъв шлем.

— Иди, миличка, при Петънс да сложи прясно парче сяра в паничката за вода на Оси и да му нареже месото по̀ на дребно. Можеш да дадеш на конете по една бучка захар, после ще излезем. Тя коленичи, раздели козината на старото куче, разгледа пъпките му и помисли; „Ах, миличко, миришеш на лошо! Не, не по лицето!“

Един раздавач й подаде телеграма. Тя я отвори със същия лек страх, който изпитваше, когато Съмерхей не беше при нея.