Джон Голсуърти - Над всичко

Тежък, черен страх я изпълваше. Колко ужасно е да изгубиш едно мъничко, беззащитно същество — дете, куче, — да знаеш, че не можеш да ги достигнеш, колкото и да страдаш! Да бъдеш окован в неизвестност, да чуваш плача на детето си! Сега Джип изживяваше тоя ужас. И нищо не можеше да се направи! Нищо, освен да си легнеш и да чакаш. Някаква съдба се смили над нея и тя заспа — след прекарания на открито ден — дълбоко, без сънища. Като се събуди, донесоха й с чая писмо от Фиорсен.

„Джип,

не съм крадец на деца като баща ти. Законът ми дава право над собственото ми дете. Но откажи се от любовника си, и ще ти го върна веднага. Ако не, ще го заведа в чужбина. Пиши ми до поискване и не позволявай на баща си да ме безпокои.

Отдолу беше даден адресът на едно пощенско бюро.

След един миг страшна мъка, разсъдъкът й се върна. Дали беше пиян, като беше писал това? Стори й се, че усеща миризма на коняк, но нали човек лесно вярва това, което му се иска? Тя пак прочете писмото. То беше съчинено от Розек? Гневът й пак пламна, защо да е толкова съвестна? Тя скочи от леглото и написа:

„Как можеш да направиш такова брутално нещо? Нека поне бавачката дойде при детето! Не мисля, че може да оставите едно малко дете да се мъчи. Бети е готова да дойде, щом я повикаш. Колкото за мене, трябва ми време, за да реша. След два дена ще те уведомя.

Като изпрати това писмо и една телеграма на баща си, тя пак прочете Фиорсеновото писмо и все повече се убеждаваше, че е съставено от Розек. Изведнъж й дойде на ум за Дафне Уинг. Тук може би има някаква възможност. Стори й се, че я вижда пак, да лежи бледна, безнадеждна, лишена от собственото си дете. Да, може да се опита!

След един час колата й спря пред вратата на Уегови. Тя тъкмо позвъни, когато един глас зад нея каза:

— Позволете, аз имам ключ. О, вие ли сте? — Господин Уег беше до нея. — Влезте, влезте! — каза той. — Мислех си дали ще ви видим след всичко, което стана.

После той отвори вратата на трапезарията.

В тая добре позната стая масата беше постлана с нечиста бяла покривка, едно шише стоеше върху нея. Малката синя ваза беше изчезнала, нищо не нарушаваше вече червено-зелената хармония.

— Не живее ли Даф… Дези тук? — попита Джип бързо.

По лицето на господин Уег се изписаха подозрение, облекчение, хитрост и боязливо възхищение, каквото Джип като че ли всякога му вдъхваше.

— Значи ли това, че вие?…

— Дойдох да попитам дали Дези иска да стори нещо за мене?

Господин Уег се изсекна.

— Вие не знаете?

— Да, зная, че тя се среща със съпруга ми; но ми е все едно.

Изразът на лицето на господин Уег още повече се усложни чрез оскърбеното съпружеско чувство.

— При дадените обстоятелства не е чудно… Аз всякога мислех…

Джип бързо го прекъсна.

— Моля ви, господин Уег, моля ви! Дайте ми адреса на Дези!

Господин Уег се замисли дълбоко, после каза отсечено:

— Седемдесет и три. Комрад Стрит, Сохо. Преди да го бях видял там, още лелеех надеждата… Сега съжалявам, че не го набих, но той избяга веднага… Нейната проклета самостоятелност… Извинете, но не мога другояче!

Джип го отмина.

— Не мога другояче! — чуваше тя гласа му зад себе си. — Мислех, че тя сега ще се държи прилично. — Докато отваряше пътната врата, пълното му лице с кръглата сива брада се показа над рамото й.

— Ако отидете при нея, надявам се, ще й…

В колата Джип изтръпна. Един ден беше обядвала с баща си в един ресторант в моряшкия квартал. Пълно беше с хора като господин Уег.

Номер седемдесет и три на Комрад Стрит, Сохо, беше мъчно да се намери. Но с помощта на едно млекарче Джип най-после откри вратата. Една пълничка бяла ръка се протегна да вземе съда с млякото и гласът на Дафне Уинг каза:

— О, где е каймакът?

— Има.

— О, нали ти казах? По обед каймак за две пени.

Момичето почука на вече затворената врата. — Една госпожа ви търси, госпожице. Сбогом!

Фигурата на Дафне Уинг се показа, в синьо кимоно. Очите й се приковаха в Джип.

— О! — каза тя.

— Мога ли да вляза?

— О, да! О, влезте! Аз тъкмо се упражнявах. Радвам се да ви видя.

Всред студиото беше сложена маса с два прибора. Дафне Уинг се приближи до нея, държейки в едната си ръка каната с млякото, в другата едно късо ножче, с което навярно беше отваряла стриди. Тя се обърна към Джип. Лицето й беше червено, също дълбоко оголената й шия. Погледът й срещна тоя на Джип.

— О, госпожо Фиорсен, радвам се, наистина се радвам? Толкова исках да видите студиото ми, харесва ли ви? Отде узнахте, где съм? — Тя наведе очи и продължи: — Мисля, не ще е по-добре да ви кажа. Господин Фиорсен дойде тук, после го срещнах у граф Розек… и… и…