Джон Голсуърти - Над всичко

Оси потърка дългата си муцуна по крака й. Тя си тръгна, изпълнена с тревожни мисли. Къде беше отишъл? Защо не й се беше обадил? Обзе я недоверие. Какво знаеше за него, освен че я обича? Ревността, която я бе обхванала на морето, когато писмата му бяха спрели, се върна с двойна сила. Навярно имаше тук някоя жена, която имаше право над него, някое момиче, от което той се възхищава. Тя се изплаши от своята способност да ревнува. Всякога беше мислила, че ще е много горда за такова тъмно и долно чувство, което обаче бе тъй страшно действително и мощно.

Уинтон беше отишъл в клуба си. Тя вечеря набързо, облече се и пак излезе. Да направи нещо глупаво беше облекчение и тя се запъти, усмихвайки се слабо, към парка. Улични момичета отиваха бавно към града. Гневният израз по напудрените им, направени лица събуди у Джип някакво злорадство. Тя им пречеше, обиждаше ги и искаше да им пречи и да ги обижда.

Тя се отби от шумната улица и тръгна към парка. Сега я обхвана дълбока, черна тъга. Защо не беше нейният възлюблен до нея, всред светлините и сенките на дърветата, в мекия, топъл въздух? Защо го нямаше между минувачите? Нейната усмивка, която можеше да привлече всеки мъж, нямаше сила да докара тук единствения, за когото копнееше!… На ъгъла на улицата Сен Джемс тя се спря. Тук беше клубът му. Може би той беше тук, играеше карти или билярд, само няколко ярда далеч от нея, обаче в друг свят. После ще излезе, ще отиде в някой театър или вкъщи, като мисли за нея или може би, като не мисли никак! И тя се върна, и забърза за вкъщи.

На сутринта получи писмо. Съмерхей й пишеше от едно място по реката да дойде там с влака в единадесет часа. Той щеше да я чака на гарата; искаше да й покаже една къща, която беше намерил там; можеха да прекарат целия следобед на реката. Писмото й причини радост, която не беше в състояние да скрие. И Уинтон, който я наблюдаваше, каза:

— Аз отивам в Нюмаркет, Джип. Ще се върна утре вечер.

Във влака тя беше като прехласната. Ако Съмерхей беше тука, нямаше да й се чини, че е по-близо.

Тя го видя, щом пристигна влакът и те си стиснаха ръцете без да кажат нито дума, само като се гледаха.

Един малък файтон, който Съмерхей беше „изровил“ заедно с коня и коларя, ги отнесе. Под покривката те се държаха за ръка.

Беше хубав септемврийски ден, когато слънцето е топло, но не много горещо, и светлината му пада като коприна по дърветата, изгубили вече лятното си изобилие, върху сребристо-златно зрелите ниви, сребристо-зелени паши и златист див хрян; когато отдалеч се чуват пушечни гърмежи и листа капят сякаш без причина. По една пътека те стигнаха до една самотна къща от червени тухли със старомодни комини, цяла обрасла с дива лоза. Пред нея имаше занемарена морава с тополи и един бор. Слънцето като че се беше събрало в градината и там се чуваше бръмчене на пчели. Съмерхей имаше ключовете, те отвориха и влязоха. За тях беше като някаква детинска игра да си представят, че ще живеят тук, ще редят стаите и ще ги осветят. Тя не искаше да накърни прекрасния ден с някакви решения или доводи. Когато той попита:

— Е, любима, какво ще кажеш? — тя отговори само:

— О, много е хубаво, но да се върнем на реката и там да прекараме!

Наеха една лодка. Съмерхей, който в Оксфорд беше един от най-добрите гребци, познаваше добре тия места, но Джип никога не се беше возила по Темза и беше пленена от тихия чар на тая местност. Да плуваш бавно през тоя тих, светъл ден, надолу по реката, над зелените води, по които растяха блестящи, големи водни лилии, да виждаш как прелитат морски кончета, да виждаш как гукат гълъбите, да топиш ръката си във водата, за да прохлаждаш със свежата мокрота пламналите си бузи, да гледаш любимия — всичко това приличаше на пътуване по реката на бляновете, приличаше на сбъдване на всички блаженства. Наистина ли беше живяла с друг мъж и то само преди година?

Когато той завърза лодката в един залив, вече се смрачаваше и смътната меланхолия на засенчената река обхвана и нея. Сърцето й се сви, когато той почна да се моли.

— Джип, трябва да заминем заедно. Не можем все така да си открадваме по някоя среща.

— Защо, мили? Не беше ли хубаво днес? Можем ли да искаме нещо по-добро? Беше като в рая!

— Да, но да бъдем всеки ден прогонвани от рая! Да съм по цели дни и нощи без тебе? Джип, трябва! Не ме ли обичаш достатъчно?

— Премного. Но това значи да изкушаваме Провидението.

— Защо се боиш?

— О, нека е все така! Да не променяме и да не рискуваме!