Джон Голсуърти - Над всичко

Като пъхаше ключа в ключалката, той си припомни как днес за пръв път беше отворил на Джип, полустрахливо, полуупорито. Отсега-нататък щеше да е все упорство. Той запали огън в дневната си стая, почна да вади из чекмеджетата, да подрежда, да къса, да гори. Стаята беше тиха, сякаш изпълнена от присъствието на Джип. Затваряйки очите си, той я виждаше пред огнището, както стоеше обърнала лице към него. Колкото повече го обичаше, толкова повече той ще я обича! Старото му куче изпълзя от къта си и пъхна дългата си черна муцуна в ръката му.

— Ела, Оси, доброто ми куче! Оси, кучето ми!

И успокоен от топлината на черното тяло, простряно до него в креслото, той заспа срещу огъня, в който тлееше миналото му.

Макар че Джип не се обърна, тя знаеше, че Съмерхей се беше спрял на мястото, дето се бяха разделили. Силата на чувството я изненада, както един плувец в морето се изненадва, като не усети почва под краката си и се види носен от вълните.

Вече втора нощ тя прекара без сън. На закуска разказа на баща си за появяването на Фиорсен. Той я погледна изпитателно.

— Е какво, Джип?

— Казах му.

В него бушуваха любопитство, неодобрение, на което нямаше право; възхищение от нейната смелост; страх за последиците; страх, че и тя бе нахълтала в дълбоките води на любовта. Но той даде израз само на последното от тия чувства.

— Как го прие той?

— Избяга. Убедена съм, че няма да поиска развод.

— Не, не вярвам да бъде толкова нахален. — Уинтон млъкна. — Да, — каза той внезапно — сега всичко е в ръцете на боговете. Но бъди предпазлива, Джип!

По обед се върна Бети с малката почерняла бъбрива Джип. След като я нахраниха с всичко, каквото можеше да изяде след пътуването, Джип я занесе в спалнята си, уви я в един шал и си легна с нея. Няколко сънливи целувки и ласки и малката заспа, а Джип лежеше и гледаше със страст дългите й черни клепки. Тя не обичаше много деца, но нейното собствено дете, пъргаво и нежно с гукащия глас, който все призоваваше „мама“, беше обично и привлекателно. То се беше развило бързо, с грациозната закръгленост на малко животно и съвършенството на цвете. Италианската кръв на прабаба му преобладаваше в него. Косата му беше изгубила чернотата на първите месеци и вече се къдреше по челото и шията му. Едната от мургавите му ръчички се беше поддала от шала и здраво стискаше края му. Джип гледаше мъничките розови нокти, и нейните устни почнаха да треперят, приближиха се до тъмните клепки и тя трябваше да направи усилие, да не наруши спокойния сън на детето.

На вечерята Уинтон каза спокойно:

— Срещнах се с Фиорсен и го предупредих. Намерих го у Розек. Онова момиче танцувачката, тъкмо излизаше от там; аз, разбира се казах, че съм я видял и мисля, че той няма вече да те безпокои.

— Как изглеждаше тя, татко!

Уинтон се усмихна. Как да опише фигурата, която слизаше по стълбите с широко отворени очи и полузатворени устни?

— Все същата. Малко смутена. Беше с бяла шапка: много елегантна. Привлекателна е, но много ординерна. Ония двамата свиреха пиано и цигулка. Не искаха да ме пуснат да вляза. Странна къща.

Джип виждаше всичко много добре. Черни стени, сребърни статуйки, изсъхнали рози, ония двамата при пианото, баща й студен и спокоен.

— С такива хора човек не трябва да се церемони. Не съм забравил поведението на тоя поляк спрямо тебе.

Джип изтръпна.

— Съжалявам, че си ходил, татко. Каза ли нещо?

— Не, бях много учтив. Не си спомням дали не нарекох единия или другия шарлатанин. Те казаха, че съм използувал положението на инвалид.

— О татко!

Тя пак почувствува страх. Виждаше бледното, нежно лице на Розек, очите му, зад които се криеше толкова много, пълните, въздържани, чувствени устни. Не, той никога няма да прости! Уинтон обаче се усмихваше. Той беше доволен от срещата си, която за него беше цяло облекчение.

Джип прекара цялата вечер да пише първото си истинско любовно писмо. Но когато на следния ден, според както се бяха споразумели, дойде в шест часа пред малката къщица на Съмерхей, намери я заключена и капаците спуснати. Ако беше в къщи, щеше да я чака на прозореца. Дали не беше получил писмото й, не се ли беше връщал от вчера? Обзе я леден страх, страхът, които измъчва влюбените, когато за първи път една среща не се състои. В триъгълната градина един амур със счупен лък, а в подножието му кучето на Съмерхей. — Оси, — извика тя и старото куче се приближи, махайки слабо с опашка си.

— Господаря! Къде е господарят?