Джон Голсуърти - Над всичко

— Хората от Милденхем… Майор Уинтон и дъщеря му… Аз съм влюбен в нея… аз съм неин любовник.

Леди Съмерхей се задави.

— Брайян!

— Човекът, за когото е омъжена, пие. Тя го е напуснала преди година, с детето си… има и други причини. Зная, че е ужасно, майко, но трябва да знаеш… Развод е почти невъзможен… — Гласът му се повиши. — Не се опитвай да ме разубеждаваш, безполезно е.

Пред приятното лице на леди Съмерхей сякаш падна було. Тя склопи ръце. Животът, който тя познаваше от многобройни „случки“ внезапно се беше приближил до нея. Той беше жесток и синът й чувствуваше това, без да разбира защо е така. Каква печална, лоша новина! Той поднесе ръката й към устните си.

— Успокой се, майко! Тя е щастлива, аз също.

Леди Съмерхей само промълви:

— Няма ли… няма ли да има скандал!

— Надявам се, че не. Обаче той вече знае.

— Обществото не прощава.

— Жал ми е само за тебе, майко!

— О, Брайян!

— Не трябва никому да казваш! Още не зная какво може да стане.

Леди Съмерхей чувствуваше само тревога и празнота. Една жена, която тя никога не беше виждала, чийто произход беше съмнителен, чийто брак я беше опетнил, навярно някаква сирена! Ужасно! Тя вярваше в сина си, мечтаеше политическа кариера за него, очакваше, че той ще я постигне. Тя каза едвам-едвам:

— Тоя майор Уинтон е от добро семейство нали?

— Разбира се. Тя е подходяща партия за всекиго. И най-гордата жена, която съм срещал. Ако се безпокоиш как да се отнесеш към нея, по-добре остави това. Мога да те уверя, че тя не иска нищо от никого. Няма да приеме никакви трохи.

— Толкова по-добре! — Но като погледна сина си, тя разбра, че е на път да изгуби мястото си в сърцето му, и попита студено.

— Ще живеете ли заедно открито?

— Ако тя иска, да.

— Ти още не знаеш?

— Не, но скоро ще зная.

Книгата пада от скута й. Тя се изправи пред огнището и загледа сина си. Веселият израз беше изчезнал от лицето му, то й беше чуждо. Спомни си, че веднаж го беше виждала такъв, когато се беше ядосал на кончето си и мина край нея, препускайки, с разчорлени коси като някакъв малък демон. Тя каза тъжно:

— Не можеш да очакваш, че ще съм доволна, Брайян, дори и ако тя е това, което казваш. Няма ли още някаква история?

— Колкото повече се говори против нея, толкова повече я обичам.

Леди Съмерхей въздъхна.

— Какво ще прави мъжът й? Чувала съм го да свири.

— Морално и легално, той няма никакво право. Бих искал, той да поиска развод и да се оженя за нея, но Джип казва, че той няма да стори това.

— Джип? Така ли се казва? — Едно силно желание, но не твърде приятелско да види тая жена, я обхвана. — Доведи я да я видя. До сряда съм сама тука.

— Не мисля, че ще иска да дойде. Майко, тя е чудесна!

Усмивка се появи на устните й. Разбира се! Афродита! А после!

— Знае ли майор Уинтон?

— Да.

— Какво казва?

— От негова и твоя гледна точка, работата е безнадеждна. Обаче в нейното положение всичко е безнадеждно.

Язовете в сърцето на леди Съмерхей се пробиха, избликна порой от думи.

— О, мило дете, не можеш ли да си наложиш воля? Виждала съм толкова подобни случаи да свършват зле. Законите и условностите не са току-така. Натискът е много голям. Възможно е само при съвсем изключителни хора, в съвсем изключителни случаи. Ти сега навярно мислиш, че това няма да ти пречи, но ще ти пречи ужасно. Да беше писател или художник, който може да вземе работата си със себе си, дето иска, да живее дори в пустиня, ако иска, но ти трябва да стоиш в Лондон. Размисли, преди да се сблъскаш с обществото. Хубаво звучи като се каже, че това не е работа на другите, но ще видиш, че е, Брайян! Ще можеш ли да я направиш завинаги щастлива?

Изразът на лицето му я накара да млъкне.

— Майко, ти като че ли не разбираш. Обичам я толкова, че нищо друго не съществува за мен.

— Искаш да кажеш, че си омагьосан.

— Искам да кажа, каквото казвам. Сбогом!

— Няма ли да останеш за вечеря, мило дете?

Но той беше вече излязъл и страх, тревога и яд обхванаха леди Съмерхей. Наскърбена и угрижена тя отиде да вечеря.

Съмерхей си отиде направо в къщи. В ранната есенна дрезгавина лампите вече горяха, вятърът отбрулваше тук-там по някой лист от дърветата. Градът вече се обвиваше в модра багра, защото бе часът, когато твърдите корави форми на деня омекват, стават тъмни и тайнствени, и всичко скрито в живота на хора, дървета и къщи слиза на крилата на илюзията, и поезия прелива в сърцата на хората. Съмерхей все още чуваше гласа на майка си и знаеше, че неговата ръка е вдигната срещу всички. Нищо нямаше да бъде вече естествено за него, а досега всичко му се чинеше така. Той още не съзнаваше ясно това, беше почнал обаче да го забелязва, усещаше се заставен да се брани срещу обществото.