Джон Голсуърти - Над всичко

— О, господин Фиорсен, как сте?

Фиорсен улови малката влажна ръка. Очите му се плъзнаха по цялата й фигура, но избягваха нейните. Лицето й беше същото и все пак друго, по-твърдо, по-самоуверено, само малката, съвършена фигура беше както по-рано. Прислужницата измърмори: „Довиждане, госпожице!“ — и излезе.

Дафне Уинг се усмихна.

— Не съм ви виждала отдавна, нали?

— Да, аз бях в чужбина. Вие танцувате все тъй чудесно.

— О да, то не повреди на танца ми.

Той направи усилие да я погледне в лицето. Наистина ли беше това малкото момиче, което се бе вкопчило в него и му бе омръзнало със своите целувки, своите сълзи, своите молби за любов, о за съвсем мъничко любов? Тя беше привлекателна, много по-привлекателна отколкото преди. И той каза:

— Целуни ме малка Дафне!

Тя не трепна. Белите й зъби се показаха над долната й устна и тя каза:

— О не, благодаря. Как е госпожа Фиорсен?

Фиорсен се обърна бързо:

— Няма такава!

— О, напусна ли ви?

— Не. Престани да говориш за нея! Спри, казвам ти!

Дафне Уинг, все още неподвижна всред малката си натрупана стая, каза със спокоен обикновен глас:

— Смешно! Не разбирам, радвам ли се, че ви виждам. Аз бях много зле и госпожа Фиорсен беше същински ангел. Защо сте дошли сега при мене собствено?

Да, защо? През ума му проблесна мисълта: „тя ще ми помогне да забравя.“ И той каза:

— Аз се отнесох много зле към вас, Дафне. Дойдох да поправя грешката си.

— О не, това не можете поправи, благодаря. — Тя започна бавно да си туря ръкавиците. — Вие ме научихте много нещо. Трябва да ви бъда благодарна. О, вие сте си оставили брада?… Намирате ли, че ви прилича? Приличате сега на Мефистофел!

Фиорсен гледаше втренчено съвършено правилното лице, чиято мраморна белина се примесваше с един слаб розов блясък. Подиграваше ли се тя? Изглеждаше много спокойна.

— Къде живеете сега? — запита той.

— Живея сама в едно студио. Можете да ме посетите, ако искате. Само че, трябва да знаете… на любовта вече съм се наситила.

Фиорсен се ухили.

— И от други ли?

Дафне Уинг отговори спокойно.

— Желая да се отнасяте към мен като към дама.

Фиорсен си прехапа устните.

— Смея ли да ви поканя на чай?

— Да, благодаря, много съм гладна. Когато имам дневно представление, не обядвам, по-добре е. Как ви се хареса Офелия — танцът?

— Много изкуствен.

— Да. Огледалата и теловете. Но давах ли илюзията на безумна? Фиорсен кимна. — О, много съм доволна. Да вървим ли? Искам си чая!

Тя се обърна, погледна се в огледалото, издигна и двете си ръце към шапката и показа по тоя начин цялата съвършена красота на своята фигура, взе една чантичка от стола и каза:

— Мисля, че е по-добре вие да отидете напред. Няма да бие толкова на очи. Ще ви намеря у Ръфел, там има хубави неща. Довиждане!

Смутен, раздразнен и засрамен, Фиорсен влезе в празната сладкарница и зае една маса до прозореца. Едно внезапно видение на Джип, седнала на дъбовия сандък, прогони образа на момичето. Но като вдигна очи, той видя Дафне Уинг, която разглеждаше сладките във витрината. Тя влезе.

— О, тука ли сте? Искам айс-кафе с орехова торта, и каймак, марципанови бонбони. Тя седна и впери очи в него.

— Къде бяхте?

— В Стокхолм, Будапеща, Москва и на много места още.

— Ах, чудесно! Намирате ли, че имам английски вид.

— Напълно. Вашият жанр… — Той не можа да добави: не може да се появи другаде.

— Моят жанр красота?

Фиорсен кимна, ухилен.

— О, това е най-приятното, което сте ми казали. Само че, по̀ бих искала да съм гръцки тип, езически, разбирате ли?

Профилът й в тоя момент беше, обърнат към светлината, много чист и фин.

— Предполагам, че ме мразите, малка Дафне, — каза той. — Трябва да ме мразите?

Кръглите сиво-сини очи на Дафне Уинг го изгледаха. Както бяха изгледали бонбоните.

— Не, не ви мразя, сега вече не ви мразя. Ако още ви обичах, щях разбира се да ви мразя. О, вижте колко духовито! Но можем да смятаме някого за подлец, без да го мразим, нали?

— Значи, ме смятате за подлец?

— Не сте ли? Трябва да сте, щом правите такива неща?

— И въпреки това пиете чай с мене!

Дафне Уинг беше почнала да яде и каза с пълни уста:

— Сега съм независима и познавам живота. Вие не сте опасен за мене.

Фиорсен протегна ръка и стисна нейната тъкмо там дето биеше пулсът й. Тя го погледна, взе вилицата в другата ръка и продължи да яде. Фиорсен я пусна като ужилен.

— Вие сте се променила, това е явно.

— Да! Но не можехте да очаквате друго, нали? Да, човек не изживява такова нещо напразно. Аз съм била страшна глупачка. — Тя се спря, поднасяйки лъжицата към устата си. — И все пак, аз все още ви обичам, малка Дафне.