Джон Голсуърти - Над всичко

— Съжалявам, че не ми каза по-рано.

— Не можах. И аз не знаех. О, татенце, все те наскърбявам. Прости ме!

Тя притискаше ръката му до бузата си, която пламтеше. И той помисли: „Да простя? Разбира се, че прощавам. Това не е важното, важното е…“ И пред очите му се изправи видението: това любимо същество, за което всички приказваха, което беше в устата на всички — или един скрит живот, тайни срещи, прикриване, дори от малката й дъщеря. Не, не това! И все пак, не беше ли по-добре така, отколкото злобните езици, лицемерно възмутените погледи. Светът на Съмерхей беше повече или по-малко и неговият, скандалът беше неизбежен. Той започна да търси някакъв изход.

— Никой ли не знае, Джип?

— Никой.

Все пак това беше добре. Той промърмори:

— Не мога да понеса, ти да страдаш, а онзи тип, Фиорсен, да излезе прав. Не можеш ли да се откажеш от срещите си със Съмерхей, докато излезе разводът. Ние бихме успели, ако не знае никой.

Джип се изправи и застана до прозореца. Тя стоя дълго там, без да отговори. Уинтон я наблюдаваше. Най-после тя каза:

— Не мога. Можем да прекъснем да се виждаме, но не е това. Въпросът е за моите чувства. Аз не бих могла да се уважавам след това. О татенце, не виждаш ли? Той ме обичаше, по свой начин. А сега да лицемеря, да обръщам всичко в моя полза, да разправям за Дафне Уинг, за пиянството му, за детето, да претендирам, че съм жадувала за неговата любов, когато се отвращавах от нея и ми беше все едно дали ми изневерява или не — и да зная същевременно, че съм била всичко за един друг! По-скоро ще му открия всичко, за да поиска той развод!

— Ами ако откаже? — възрази Уинтон.

— Тогава поне съвестта ми ще бъде чиста и ще вземем, каквото можем.

— А малката Джип?

Загледана пред себе си, сякаш се мъчеше да надникне в бъдещето, тя каза полека:

— Един ден тя ще разбере. Или всичко ще е свършено преди тя да узнае. Вечно ли трае щастието?

Тя се наведе, целуна го по челото и излезе. Топлината на нейните устни и уханието, което излизаше от дрехите й, докоснаха Уинтон като лъч от миналото.

Нищо ли не може да се направи? Хора като него не виждат много дълбоко в тия, които им са близки; но тая вечер той вникна по-добре в характера на дъщеря си отколкото кога да е по-рано. Безполезно беше да се убеждава да постъпи против инстинкта си! Обаче да стои така и да наблюдава собствената си страст с цялата нейна омая и парлива болка, въплотена в нея, може би за много години? Сега когато беше дала, тя щеше да дава с пълни ръце, свърх мярката, свърх всичко! Както той самият, както майка й бе давала! И все пак тя беше по-добре от оная, която той бе любил.

Човек не бива да преваря неприятностите или да плаче за разляното мляко.

Джип прекара безсънна нощ. Въпросът дали да каже всичко на Фиорсен разбърка мислите й. Дали ще поиска развод, като узнае това? Презрението му към това, което наричаше „буржоазен морал“, неговото непостоянство, това, което в случая нараняваше суетността му, ще го възпре. Не, той няма да поиска развод, тя беше сигурна, освен ако му трябва легална свобода, което не беше вероятно. Какво тогава щеше да спечели със своето признание? Биваше ли да успокои съвестта си, ако чрез това се увреди любимият? И не беше ли смешно да се говори за съвест, когато се касае за човек, който още през първата година на брака си беше взел метреса, който дори не беше пощадил дома, издържан от жена му? Не, ако каже на Фиорсен, то щеше да е само от гордост, че върши нещо, което трябва да прикрива.

Тя слезе на закуска без да е взела някакво решение. Нито тя, нито баща й не споменаха снощния си разговор и Джип се прибра в стаята си да нарежда дрехите си. Към обяд се почука на вратата; тя отвори и видя Марки.

— Извинете госпожо!

Тя го повика да влезе и затвори вратата.

— Господин Фиорсен, госпожо. Вмъкна се, щом отворих вратата, когато се позвъни. Не можех да го спра да не влезе.

— Тук ли е баща ми?

— Не, госпожо. Господин майорът отиде в клуба.

— Какво му казахте?

— Че ще видя, но мисля, че няма никого в къщи. Да се опитам ли да го изпратя, госпожо!

Джип поклати глава.

— Кажете, че никой не може да го приеме.

Марки я погледна тъжно. Той отвори вратата, за да излезе, но Фиорсен, който беше отвън, веднага влезе. Тя видя, че Марки издигна ръка, като да го хване за кръста, и каза спокойно:

— Марки, почакайте отвън, моля!

Когато вратата се затвори пак, тя се дръпна към тоалетната си маса и погледна към съпруга си, а сърцето й биеше до пръсване.