Джон Голсуърти - Над всичко

Докато можеше да я вижда всеки ден, му беше възможно да се владее; сега, когато трябваше да я загуби за седмици, сърцето му се свиваше. Трудно му беше също да показва пред света равнодушно лице. Един страстно влюбен човек търси самота. Колебае се между буйно движение и тиха занесеност, когато призовава нейния образ. В работата си беше съвестен, благодарен че я има, но към приятелите си беше толкова небрежен, че те с право се запитваха: „Какво става с Брайян?“ Той обикновено беше затворен спрямо другите, но сега беше премного скрит към всички ония, с които беше свикнал да обядва, да вечеря, да танцува и да се забавлява. Против волята си бе издал страстта си, а това значеше да се откаже от много неща. И при това не се запитваше достойна ли е Джип за любовта му. Той я искаше такава, каквато беше, без да преценява нейната стойност, без да се замисля, за миналото й. Беше се научил, че е незаконна дъщеря на Уинтон, но това само предизвика у него желание да запуши устата на клюкарите. Дори и нейният нещастен брак нямаше за него никакво значение, нищо нямаше значение, освен да бъде, колкото е по-възможно по-често с нея. Я сега тя заминава за морето, а той из Шотландия на лов. За цял един месец!…

Дали да се осмели да й каже? Понякога лицето й приличаше на това на дете, когато очаква груба, застрашителна дума. Понякога обаче той долавяше един дълъг, нежен поглед, който обаче изведнъж пак изчезваше.

Облегнат на оградата на брега той наблюдаваше вълните. Да може да бъде сам с нея за един цял ден на реката! Защо беше толкова малодушен през всичкото това време? Ах, да знаеше тя колко копнее той, колко страда! Той тръгна към града, срещна двама познати, от които единият току-що се беше оженил. И те скоро заминаваха за Шотландия. Колко безсмислено и блудкаво му се виждаше всичко това, което преди година беше за него върховната точка на годината. Да, да можеше да отиде с нея в Шотландия!

Той влезе в парка Сен Джемс, мина край езерото и се запъти към тяхната пейка. Тя вече беше там. Никакво колебание вече — ще й каже!

Тя беше облечена в жълта като царевица рокля и седеше облегната назад, с кръстосани крака, едната ръка облегната на дръжката на чадъра й, лицето й полускрито под голямата шапка. Съмерхей отиде направо към нея.

— Джип, това не може да продължава повече. Вие знаете, че ви обожавам. Ако не можете да ме обичате, трябва да замина. Джип, искате ли да замина?

Тя направи едно слабо движение, сякаш протестираше, и отговори съвсем низко:

— Разбира се, че не искам. Как бих могла!

— Тогава вие ме обичате!

— Почакайте моля ви! Почакайте още малко. Като се върнем, ще ви кажа.

— Толкова дълго?

— Един месец. Не е лесно за мене. — Тя го погледна. — А сега ни дума повече за това, моля ви!

Тая вечер в клуба, през дима на цигарите, които пушеше една след друга, той виждаше лицето й, както го бе издигнала към него за миг, и се чувствуваше ту в рая, ту в ада.

Вилата с балкони, построена за един художник, приятел на леля Розамунд, имаше градина с един бор, който сякаш се беше заблудил насам от разположената отзад гора. Къщата стоеше самотна на една низка скала, под която в меки вълни се простираше крайбрежието.

Когато Джип гледаше ноще от спалната си, чинеше й се, че е единственото същество на света. Набърченото, сребристо море, самотният бор, студената луна, тъмносиньото небе, плясъкът на вълните по каменистия бряг, дори хладният, солен въздух изглеждаха самотни. И денем, в маранята, когато острите морски треви едва се помръдваха и чайки грачеха и прелитаха низко над водата — всичко изглеждаше като някакъв сън. Джип се къпеше и скоро почерня като малката си дъщеря, обаче чувствуваше някакъв яд към тоя щастлив живот през летните дни, към чайките, слънцето и вълните, към далечните, бели платна, огряните от слънцето, неподвижни борове, към небето, което се смееше, бърбореше и играеше, към Бети и другите слуги, към целия тоя живот, който изглеждаше тъй прост, и без мъки.

Всеки ден очакваше пощата с нетърпение. Но неговите писма можеха да бъдат четени от всякого. Сега, когато беше далеч от нея, дали нямаше да види, че най-доброто е да скъса с нея, да я забрави? Всичко още лежеше пред него, възможно ли беше да продължава да желае само нея, пред която вече нямаше нищо? Нямаше ли да й го отнеме някое синеоко момиче със светло кестенява коса? Какво тогава? Щеше ли да е по-зле отколкото преди? Ах, толкова по-зле, че тя не смееше да помисли за това!